Неделният дъжд беше различен. От онези, които запомняш. Без да има как да се удавиш в него, защото не е достатъчно проливен. Няма и как да останеш сух, защото вали доволно за да попие поне в косата ти, но не толкова, че да си струва да ползваш чадър.

Не обичам чадъри. Създават илюзия за уют – от онзи вид, който имам в излишък. Илюзия, която продължава две преки, до таксито, в което потъваш. Или до някой неравен тротоар на тъмна софийска улица, в която едно „Лека нощ“ лесно се превръща в тихо несбъдване. Илюзия за близост, която не се научих да ценя. Защото понякога близостта си струва дори да трае ден или само половина. За повече все няма време, място и повод. Нито причина. А чадърът винаги е лесно извинение да те прегърна и повод за кратковременна близост… Дъждът е очевидната причина, а мястото няма значение…

Само че обикновено не нося чадър със себе си. Тъпо е… все едно случайно да се окаже, че имам презервативи. Никога не може случайно да имаш чадър или презервативи. Освен това обичам този дъжд, който иначе бих споделил, ако можех. С теб и с протяжността на времето. Това е точно онзи дъжд, който няма нужда от нищо друго освен присъствия. Повече от едно. Онзи дъжд, който може да е малко по-топъл… иначе… ако за близостта не бяха нужни причини, извинения и хронометър…

В понеделник сутринта изстъргах несподелените дъждовни капки, замръзнали по стъклата на колата ми. Вероятно последният лед по стъклата за тази зима. И последното… още какво?…

В крайна сметка никой не може да е толкова жесток, колкото аз бих могъл към себе си.

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

Един коментар

  1. Помня този дъжд… помня тази неделя. Помня, че пазих не тялото си от дъжда, а очите си – а в дъжда очилата изглеждат еретично в очите на чадърените хора… Помня този 30-минутен дъжд, помня как ме изпрати до вкъщи, помня как боледувах тази среща или раздяла цяла седмица.
    Благодаря, че ме върнахте там.

    Отговор

Ако искате да споделите нещо

По-нервен ден не съм имал напоследък. Започна с работа, как иначе. Още в един след полунощ. Закачих се към корпоративната мрежа да пусна няколко служебни писма и видях, че групата, сформирана за подготовка на документацията свети цялата в Sametime-а, което означаваше само едно, че са в офиса и навярно щяха да изкарат там нощта.

Предложих им да се занеса до офиса ако имат нужда от помощ, но Краси ми каза, че са си разпределили нещата за довършване, просто ги притиска времето и няма смисъл, освен ако не съм искал да им правя компания. Далеч съм от идеята, че действа полезно някой да ти се шматка наоколо докато ти си под пара, а и каква компания в един-два след полунощ. Сутринта наистина ги заварих в офиса – не си бяха ходили въобще.

Днес с Ники утрепахме доста повече от предвиденото време при едни клиенти, заради което ми четоха леко конско, защото пропуснах част от едно обучение, но какво да направя – напоследък ми е трудно да съм на три места едновременно. Опитвам се да си ъпгрейдна шизофренията, но за жалост ми е дръжлива психиката – засега успявам успешно само да се раздвоя ;-)
Повече

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

3 коментара

  1. Така е то с позвъняванията по телефона… :-)

    Отговор

  2. You’ve got a Nice blog, nice photo in the headline, see you at internet. Regards from Spain. ;-)

    Отговор

  3. Бате Йовко, за стюардесите съм чувал само хубави работи – „Joy Division On Wings“, „Flying Escort“ и други подобни. Разхайтеното подсъзнание не е никак лошо.

    Отговор

Ако искате да споделите нещо