Мога ли за една нощ да се науча да правя cappuccino?

Преди доста години за една нощ прописах HTML, след сдъвкването на една книга. То не че е трудно. Някой ще каже, че съм компютърджия все пак и това е донякъде нормално… и ще е (почти), прав. Пак така преди години за една нощ предъвках основните понятия на DVB-S за да си скалъпя домашна система (признавам си и с цел хакване на канали, които исках да гледам, а нямаше иначе как). След като я направих, точно толкова бързо ми омръзна, но това е друга тема. Тук пак някой може да каже, че съм инженер и това също е нормално.

Затова тази вечер, малко преди полунощ си зададох въпроса – мога ли за една нощ да се науча да правя капучино? Изходната ми позиция е кота нула - т.е. никога не съм правил капучино. Имам предвид истинско плътно капучино с гъста млечна пяна.

И след като изрових и изчетох купчина страници по темата за около два часа. Позяпах още около час филмчета в YouTube (повече от половината, от които, също бяха много далече от истината), малко преди полунощ се занесох до най-близкия денонощен магазин и се завърнах с три литра различни видове мляко за експерименти, които вече са история.

Първият опит беше отчайващ. Изобщо не успях да се преборя със стиймъра. Всъщност, макар винаги да е бил част от кафе-машината ми, мисля че… едва днес се запознахме един с друг по-отблизо. И научих много неща за тази иначе така простовата вещ. Три от които особено важни – първата, че ме мрази; втората, че аз го мразя; а третата и ключовата е, че трябва да се почиства веднага след употреба преди млечната пяна по него да е засъхнала (което се случва за минутки). Дали споменах вече, че първата фаза на запознанството ни премина през етапа на взаимната омраза? Това нещо наистина ме мразеше от дъното на контейнера си за вода. Аз също. Млечната пяна стана на нещо като от веро, не се стопли изобщо и бързо заизлиза от каната.

Изхвърлих и кафето и млякото. И опитах пак. Някъде в теоретичната подготовка прочетох, че имало значение колко потопен трябва да е края на стиймъра, а на някои от филмчетата гледах, че се държи близо под повърхността на млякото. Окей, вторият опит като че ли стана по-добре, но още беше много далеч от истината. Този път поне не хабих доза кафе. Реших, че няма смисъл докато не успея да постигна този вид на млякото, който очаквам. Явно тайната беше някъде около стиймъра и… млякото, както разбрах при третия опит, когато реших да пробвам със зелената Верея с (недостатъчна) масленост от 1.5%. По-дълбоко потопения стиймър разбълбуква силно млякото и прави пяната рядка, особено ако и млякото е такова. Близко до повърхността също не е добре, нещо като един сантиметър и нещо под нея май е вярната постановка. Поне с моята кафе-машина.

Петия опит направих със синята Верея с 3% масленост и с него се получи най-добре. Всъщност и по документация млякото за капучино се очаква да бъде по-маслено.

Шестият, седмият и... осемнадесетия (?!) опит бяха посветени на стиймъра, с който под натиска на телешкия ми инат, започнахме да постигаме някакво разбирателство. Целия номер в подгряването на млякото и разбиването му на пяна с помощта на парата, е всъщност това да става достатъчно бавно. И без млякото да завира. По книгите пише за около 65 градуса, което без термометър няма как да отмеря точно, но реших че това е температура, която прави напитката топла, без да е вряла, като трябва да е напълно възможно да се консумира веднага без изчакване. И точно там някъде млякото става кремообразно, дъхаво, ароматът му се отключва, а във вкуса му се появява онази фина, естествена сладост, която си е вътре в него, без да му се слага захар. Същия сладък вкус има кожата на жена, излязла току-що от банята, преди да се посипе с козметика. Съвсем сериозно – пробвайте.

Реших, че вече е време да смеся млякото с кафе. Направих ново късо еспресо. Разбих нова порция мляко, понеже между материализирането на двете не бива да има голям период от време за да се слеят добре заедно.

В чашата за пиене първо се слага кафето, а след него млякото. Първото смесване ми се получи не особено убедително, но консистенцията беше окей, вкусът също. Изхвърлих я обаче, за да направя нов опит. Този път внимателно изсипах еспресото, за да запазя и кремообразния му слой и го завих с млякото по-грижливо. Дори като, че ли се получи някакъв сюрреалистичен latte art. Ставаше. Май предния път бях докарал по-добра консистенция, но и така беше по-добре от средностатистическото капучино из София. Направих още едно – беше по-добре. Щом изпих половината 🙂

Всъщност още не съм хванал съвсем играта със стиймъра и резултатите ми леко варират, но вероятно това ще се случи с практиката. Но за тази нощ млякото ми почти свърши, а не ми се ходи отново до денонощния. Сега да видим как ще заспя след толкова кафе по никое време...