Приличаше ми на есен. Но не от онези късните, в които топлината трябва да бъде търсена нарочно, а от другите, които оставят спомени и белези. Спомени за искрици в очите и белези от нокти по кожата. И по-надълбоко… Есен, която омагьосва с докосване, заслепява с цветове и обезкуражава с безразличието си към краткото време, отредено и да бъде наоколо.

Пристигна боса и закачлива. Оранжева, луда и влюбена… но не в лятото, което отдавна бе забравила. Не в бъдещето… а в нещо или някого, когото не познавахме и никога преди не сме го виждали. И тя не го познаваше, но следвайки го, подминаваше сезоните, въздишките, мъничките мигове… Флирт, усмивка и сбогуване… преди листата да оголят скелета на дърветата, преди да се почувстваш различно, преди да поискаш да я задържиш за по-дълго.

Приличаше ми на есен. Заради влагата в очите и вятърът, от който губех равновесие. Същият, който ме караше да се свивам от студ под якето си и вееше косите и, правейки я още по-хубава, а свистенето в ушите ни ни залъгваше, че сме по-малко самотни. Заедно.

Приличаше ми на есен, в която влагата се просмукваше дълбоко в костите ми на каторжник на собствените ми надежди. Eсен, която си тръгваше хладно. Понеже бе очевидно, че заедно самотни е по-лошо отколкото поотделно празни. Eсен, в която локвите могат да те разкъсат с безразличето, с което отразяваха спомените, a белезите потъват дълбоко, за да прокървят отново… Някога.

Накратко за Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *