Февруари

Замислих се за февруари… Малко след като преди две вечери, на улицата, се разделихме с д-р Шинков и всеки пое в неговата си посока. Пихме по нещо във Фотосинтезис и си поговорихме за нещата от живота. Замислих се, че това беше третият ми разговор през последните два-три дни насам за оптимизъм, пътешествия, преследване на мечти… на фона на общия негативизъм наоколо.

Напоследък се опитвам да избягвам срещи с енергийни вампири и негативно-настроени хора. Вместо това се виждам с такива, които ме зареждат, които дори в моментите си, когато са били слаби и пренебрегнати, са възкресили себе си от пепелта си, които са запазили блясъка в очите си, топлината в докосванията… и колкото повече общувам с такива, те сякаш стават още по-истински, още по-живи. Сякаш се зареждаме взаимно.

Не успях да почувствам януари. Някак инерцията от предишната година продължи и през първия месец на новата. Но може би това ме събуди. Винаги съм считал, че инерцията е най-ужасното, зловредното и отвратително явление в природата и особено в емоционалния свят на някого. За да излезеш от нея, обаче, трябва да промениш нещо. И по-добре повече неща. Защото иначе единственото излизане от инерцията може да се получи чак, когато тя успее да убие всичката скорост, която носиш у себе си. А тогава е късно…

Пропуснах януари, но имах страхотен февруари. Вроденият ми перфекционизъм винаги ме е провокирал да се заравям твърде много в детайлите, а това понякога е достатъчна причина да пропуснеш по-важното. Понякога не разсеяният, но общият поглед върху нещо, може да ти каже далеч повече от микроскопския анализ на някакво ъгълче. Насочих перфекционизма си нагоре… извадих го от детайлите, оставих усета ми да ме води повече от обикновеното. И по отношение на посоките, които искам да последвам в личен план, и по отношение на решенията, които ми се наложи да взема за двата екипа, които в момента водя, и в емоционалния си свят.

И вместо да се сгромолясат, както параноично би допуснало предишното ми Аз, някои неща започнаха да се подреждат. Може би не всички, може би не бързо или веднага… но някак започнаха да влизат в хармония, която със сигурност има нужда от време да порасне и разцъфне, но присъствието и се усеща. А хармонията е това лекарство, което винаги съм противопоставял на инфекцията на инерцията. Хармонията е това, което винаги търся и пазя, понеже единствено наличието и може да ме накара да се усещам безсмъртен.

Замислих се, че скоро февруари ще е минало, както и една шеста от годината, но тя вече има достатъчно смисъл за мен. Дори изпълних блог-обещанията си за месеца, както никога. Даже това, което бе зависимо от появата на друг сайт, който още се бави. И че ще го запомня… този февруари… Заради цялата поредица невероятни неща, заради запознанствата с няколко нови и прекрасни хора, а едно от тези познанства ще остане завинаги много дълбоко в мен, защото е най-зареждащото нещо, случвало ми се от години.

Дали защото се заинатих да повярвам в положителната енергия наоколо и хората, които я носят, дали защото… просто нещо се случи… дали успях най-накрая да реставрирам себе си, да изхвърля отломките от миналото зад гърба си, и да им залостя вратата. Дали заради всичко взето заедно, но… във въздуха се носи нещо различно и специално. Има аромат на импулс и дъх на свежест, но и вкуса на отлежало вино… излъчва топлина – истинска и земна. Като докосване… до част от себе си…