За свободното изкуство

Тази статия бе написана специално за юнския брой на изданието на Photosynthesis, но може да бъде копирана и разпространявана свободно, съгласно условията на договора за употреба Creative Commons – Признание.

Едва ли има друг белег за еволюцията на човечеството, какъвто е изкуството, което творим. Едва ли имаме друга по-тясна зависимост между моралните и човешките ни ценности, емоциите и съпреживяното ни минало, толкова близко изразена чрез изкуството. Създавали сме своята култура стотици и хиляди години назад в миналото. С въглени сме драскали по стените на пещерите, със сечива сме моделирали дървото, камъка и металите. Отливали сме скулптури, строили сме архитектурни паметници, пеели сме песните си и разказвали историите си от поколение на поколение… Рисуваме със светлина и до днес. Нищо че в ръцете си вече държим високотехнологични апарати с вградени множество специализирани микрокомпютри – в телата, в обективите, в аксесоарите. Въпреки технологиите – фотографията продължава да бъде все онова същото рисуване със светлина от времето на лентата или дагеротипията. Продължава да бъде израз на същия човешки стремеж да улови магията на емоциите, мимолетността на спомените, да разкаже без думи душите ни или това, което искаме да споделим с останалите.

Човечеството създава изкуство от първия ден, в който е съществувало. Много преди златото да има стойност, преди да същестуват парите, държавите, законите, правилата, юристите и… нашият свят – такъв, какъвто сме свикнали да го виждаме днес. Хората имат нужда да създават и консумират изкуство за да изразяват себе си, емоциите си, да се впечатляват взаимно, да се сближават, да общуват помежду си. Когато сме живели в племена, изкуство са създавали всички – то не е било елитарно, не е изисквало ценз, защото се е правело единствено с душа. Границата между актьорите и публиката се появява много късно – почти в наши дни, на фона на хилядолетната ни история – и приблизително по същото време, когато изкуството започва да се комерсиализира. Появата на шапката за пари пред огнегълтачите и змиеукротителите, еволюирала до билетчето за вход в наши дни, дава на публиката професионално изкуство, но и я пресъздава като пасивен зрител, заедно с появата на границата между творецът и консуматорите на култура. И тази дистанция сякаш охлажда вековната топла връзка между изкуството и неговата публика.

За нас днес е естествено и лесно да се чувстваме зрители. Малцина се престрашават да се нарекат творци. Професионализмът често налага шаблони, недостижими за обикновените хора, а юристите превърнаха изкуството в бизнес, оплитайки го в строга система от правила за авторски, издателски и разпространителски права. Толкова сме свикнали с концепцията All rights reserved, че дори не се запитваме защо всъщност си купуваме билетче, когато преди филма в киното гледаме поне петнадесет минути реклами. Музиката, която купуваме не можем да копираме за приятелите си, нито можем да използваме фотография, която ни е харесала за колаж, без разрешение.

В същото време живеем в ерата на Интернет, радваме се, че сме част от online поколението, което споделя през мрежата всичко. Технологиите не само обезсмислиха географските граници, те дават в ръцете на обикновените непрофесионалисти повече инструменти и възможности да творят и споделят. И същите тези непрофесионалисти, може би някак по инерция, много често не чувстват нуждата да са близо до публиката си. Бързат да се подпишат под всичко свое с логото “Всички права запазени”, което всъщност съвсем не ги прави автоматично професионалисти.

В противовес на това за щастие има и достатъчно много хора, които щедро споделят творбите си. Те не винаги претендират за професионализъм, но всъщност правят онова изкуство по онзи човешкия начин, който сме изоставили в миналото си. Преди дистанцията между твореца и публиката. Когато изкуството се прави от хората за самите тях – безкористно и без граници и условия, когато то е истински свободно – за преразказ, за споделяне, за подаряване… без билетче за вход.

И това не е романтична утопия – договорите за употреба Creative Commons набират все по-голяма скорост и популярност в това същото наше време. При това те не са контратеза. Те дефинираха революционната допълваща концепция Някои права запазени. С идеята да улеснят тези, които нямат нищо против ако техните фотографии, текстове или музика се разпространяват свободно само срещу цитиране на името им, или за някаква некомерсиална цел. Тези договори са преведени на много езици, включително и на български и се ползват все по-масово по целия свят.

Свободната музика, свободните фотографии или свободната литература всъщност са едно приятелско отношение към публиката, което се отплаща с любов и популярност. Хората обичат да споделят и да си показват красиви неща. Така авторите печелят популярност без да имат меценат или издател. Феновете им осигуряват безплатно разпространение само защото харесват нещата им. Успешните автори биват забелязвани и уважавани от най-важния субект – тяхната публика. Която вече не е пасивен зрител – тя подсказва идеи, прави колажи и ремикси, преразказва свободно, защото е изчезнала страховитата бариера на забранителното “Всички права запазени”, равносилно на “Не пипай!”. Освободените идеи могат да надживеят автора си, да се доразвият като производни творби и да бъдат преразказани от много хора след него – точно както преди се е създавал фолклора.

Фотографията за мен е най-голямата ми страст. Много повече от хоби. Живея с тази любов от малък. И последното, което ме вълнува е дали някога ще спечеля нещо от своите снимки. Те се харесват на някои хора, а на други не. Аз харесвам някои от тях повече от други. Важното за мен е, че аз съм съпреживял създаването им. Получил съм своята отплата. Затова има значение за мен и хората да имат възможно най-малко бариери за да се докосват до тях. И до всичко, което им харесва. Да си правят копия, защото изрично им го разрешавам. Едно изкуство, колкото и уникално да е то, ако не докосва никого и няма своята публика самото то е лишено от смисъл и значение. И ние хората и нашето изкуство съществуваме единствено заради другите… Затова съм решил да раздавам фотографиите си свободно – за всички, които намират нещо в тях.

И вие, които четете това – опитайте – следващия път, когато снимате – извадете две-три снимки от своята серия и напишете под тях, че те са свободни под някой Creative Commons договор. Можете да публикувате така във Flickr например. Запазете си някои права, а не всички. На адрес http://creativecommons.org/ ще научите как. Правете го понякога поне, ако не редовно и ще видите, че няма нищо лошо ако споделите малко повече от себе си с другите. Те пък някой ден ще го направят за вас. Ще можете и вие да преразкажете чужда идея по своя начин, без да ви обвиняват в плагиатство. Ще можете да комбинирате своя идея и подсказано от друг автор изпълнение. Ще можете да добавите свободна музика към своята презентация, защото някой вече е споделил творбата си с вас. А ваша снимка може да стане популярна, само защото някой музикант я е предпочел за корица на албума си. Така с времето ще има много свободни фотографии, музика, литература. И ние хората ще имаме повече избор и по-малко пречки да провокираме взаимно креативността си.

Повече от пиратството могат да ни ограбват единствено бариерите, които сами си поставяме пред себе си. И свободното изкуство е един от начините да бъдем по-истински, повече човеци и повече творци. Най-малкото никога не е късно да опитаме…

Йовко Ламбрев, yovko.net
София, 24 април 2007