Градиенти

Вече втори ден един български сайт – пресечна точка на една виртуална общност – тъгува за загубата на един от своите, който в неделя остави браузъра и сайта за да тръгне за плажа… и не се върна повече. За него тъгуват и хора, които се дуелираха словесно из различните дискусии, и хора, които никога не са го познавали… Тъгуват, защото той беше един от онези потребители, които помагаха и учеха другите, хора, които си позволявам да наричам хакери. Обясняваше търпеливо какво ли не, а неговите постове, които го надживяха така и ще си останат и навярно и занапред също ще учат останалите.

Вчера по този повод си мислех за хората, които градят и хората, които не смогват да сътворят нищо смислено в живота си. Нищо по-смислено от това да сблъскат свой сперматозоид със случайно подбрана яйцеклетка (или обратно) през живота си – веднъж или няколко пъти. И да се чувстват доволни, че са се размножили. Или че са направили пари или купили апартамент. Не са се замислили нито веднъж за това, кое е честно или не е… Извън шаблона, извън стереотипите или обичайните схващания.

Възхищавам се на хората, които променят очертанията, а не се опитват да се впишат в тях. Възхищавам се на тези, на които им пука за останалите и на тези, които мислят out of the box. Понякога си мисля си, че за да еволюира човечеството някой ден ще трябва да мине през кръстоносния поход на креативността срещу стеротипите. Иначе нямаме голям шанс за оцеляване.

Днес на една маса в едно кафене за около час и половина с Тони и Весела сътворихме чернова на проект за радиопредаване. Възхищавам се на хора, от които извират импулси на креативност, на търсене. Тогава дори неориентираните идеи намират път – не веднага, не винаги, но когато узреят просто намират верните думи, верният проект, точната идея, понякога дори въпреки умората… И тогава няма нещо, което да спре ефекта на доминото.

В такива моменти спират да имат значение разните мизерни душички, защото да преувеличаваш в твоя бизнес-изгода е точно същото като да излъжеш най-безсрамно, дори и според най-шибаните закони. А и все малко им се вижда лапачката! Браво на The Inquirer. Двойно браво и за това!

…След като написахме проекта решихме да се поразтъпчем. На светофара пред НАТФИЗ ни настигна Мартин Микуш на едно колело. Докато с Хриси и Весела ги изчакавахме да се набъбрят с Тони почти не забелязах, кога точно Мартин ни отмина, крещейки вместо нещо за сбогуване, нещо което не разбрах съвсем, но звучеше така:

– Не искам никакви лодки! Правят ми се инсталации с обесени ченгета!

Заобичах го този човек!