Границите на мечтите

Default Featured Image

В предишния пост, който съвсем не случайно предхожда този, писах за хипарливото си настроение днес – първия ден след една кратка, но адски пълноценна отпуска. Не можах да се наспя, не можах дори да изляза от София, както бях планувал, но така се заредих с хъс, оптимизъм и енергия, че известно време мога да живея с този импулс и заряд без да ми е нужно друго…

Започнах деня с издирване на предна чистачка за колата ми, защото старата се прекърши в една фаза дъжд през съботния ден. Имам проблем с едното рамо, за щастие не това пред шофьора, което има луфт, вследствие на който се получава камшичен удар в двете крайни положения, което пък води до умора на метала и на около 9-10 месеца чистачката се прекършва откъм рамото. Купих си две – така и така са консуматив… След това се занесох до офиса – днес ми беше home office ден, но исках да се видя с колегите. Бяхме и голяма компания на обяд, където разказвах за фотосесията в Хамбара и фотографските си неволи и как съм стигнал до решението да си сменям цифровия апарат с DSLR. Да – Lumix-а се продава! Всъщност вече е продаден. Купувачите сe oказаха даже двойно повече от очакваното.

Утре след работа е последната ми фотосесия с Божо за проекта им с Тони и Весела и го опаковам в оригиналната му кутия за предоставяне на новия му собственик. След 5-6 месеца с мен и около 1100 кадъра след утрешния ден ще трябва да се разделим с хубавата играчка. Не мога без SLR и това си е… Снимките, които извадих от филмовия си SLR, с който снимах паралелно с Lumix-а са три класи по-добри от цифровите. Мисленето ми е друго, SLR-а не ти поставя толкова много граници (стига да имаш пари за обективи) – дишаш свободно – знаеш какво искаш и как да стигнеш до него… Не мога да приема, че играчката, с която работя ще ми поставя граници, слага ми решетката някъде и сякаш ти казва – аз бях дотук – оттам нататък оправяй се

След работа празнувахме един рожден ден в едно заведение и много приятната компания на три очарователни дами. Поприказвахме за нещата от живота на фона на отиващия си следобед и времето някак мина неусетно. Изпратих момичетата след това с колата. Слънцето вече залязваше…

А после, малко преди да хукна да нося снимките от събота на Тони, успях да се вгледам в очите на Лунното момиче за да прочета там нещо, към което толкова време вървях. Това, което ми изглеждаше толкова невъзможно и недостижимо. Може би в някакъв смисъл все още е недостижимо, но вече не е невъзможно, защото е до мен, защото го виждам недвусмислено и истинско. Защото то преплита ръцете си с моите, защото мисли и трепти заедно с мен, по хармоничния с мене начин, защото не се страхува да ми покаже себе си, и да ме допусне в своя свят. Защото мечтите имат значение и когато са сбъднати – на четвъртинка, на половина или изцяло. Невъзможно е само това, което не намериш сили да случиш!

Днес (вече вчера) Larry Lessig писа за музиката на Тони в своя блог. С Пейо тази вечер си говорехме, защото и двамата сме читатели на Lessig blog, че той не е правил това и по този начин за никого преди. Ужасно се зарадвах, че по-късно следобеда Тони се похвали за писмо от някакъв лейбъл. Преди малко вечерях с него и в очите му имаше онзи crazy пламък на твореца, който създава – мечти, музика, усещания… дори, когато слушаше прозаичните ми терзания Canon vs. Nikon.

Нима това са чудеса? Всъщност не са – това са мечти – сбъднати някак след някакви усилия. Защото няма усилия, които да са хвърлени на вятъра – няма пропилени мечти – не може да има! Мечтите просто не обичат границите, в които ги затваряме! Единствено тези, които освободим (понякога дори от себе си) имат своя шанс да се случат наистина.

Миналата вечер прекарах до 2 след полунощ във взиране в таблици на технически параметри, сравнения на характеристики, мнения на специалисти и резултати от тестове – за да реша какво DSLR-тяло да си поръчам. Вследствие, на което само задълбочих дилемата си. Всъщност проблемът е че аз знам, кое е по-доброто – дилемата беше дали мога да си го позволя. Дали можеш да си позволиш нещо като Мерцедес във фотографията? Всъщност като излязохме от ресторанта останах сам и се зазяпах в почти пълната луна над София, спомних си днешния ден, импулсът на предходните и вече знаех отговора, който винаги си е бил у мен. Предходната нощ просто беше пропиляна напразно. Всички тези цифри и сравнения бяха безсмислени. Заради мечтите…

Мечтите стигат точно до там, докъдето ти им разрешиш да стигнат – и няма никакво значение дали можеш или не можеш да си позволиш Мерцедес, приятелство, пътуване, докосване или… целувка… Има значение единствено дали можеш да си позволиш да мечтаеш, че го заслужаваш.

Днес научих много – ей така – от нещата около мен. Пропуснах нещо мъничко, но много важно. Най-напред се самообвиних за кретен, но после се усмихнах, защото не съм го пропуснал всъщност – отложих го лекичко във времето. Нямам никакво съмнение, че то ще се случи, даже скоро, защото то вече не е мечта, а реалност, на която позволих да се случи. Мечта, която не затворих вътре в себе си…

Иначе утре ще поръчам точно това фотографско тяло, за което си мечтая от миналата година – мога да си го позволя, но не защото имам пари за него. Още нямам точна идея как ще го платя като дойде след 2-3 седмици, но какво ако избера друго? Какво ще спестя? $500? Или хиляда? Или десет хиляди? Разминаване с нещо или дори с… някого? И какво ако дори наистина е така? Нима мечтите не са най-скъпото нещо?

Мечтайте!…

16 коментара

Leave a comment
  • прозаичните ми терзания Canon vs. Nikon

    По това, което [и след това също] си написал, подушвам че ще се радваш на D50 или D70. Аз в събота оглеждах точно за ДСЛР тук, и видях D50 с някакъв огромен (и много марков, както ми обясниха, ама аз нали съм фото-профан – не запомних) обектив, който се продаваше за ЕУР1340. И било с голяма отстъпка, имаше някакви невероятно жълти транспаранти навсякъде, и така…

    Обективът в събран вид беше около 10 см, но като се разпъне ставаше цели 30-40! Явно прасе, но и твърде, твърде скъп (нямаше опашки от хора, които да си го купуват, въпреки крещящите трансларанти из магазина). За малко да си купя 350D. За малко, защото и този път се разминахме. Но ще положа всички усилия, за да успея през отпуската да снимам с читав апарат.

    Защото мечтите са за това – за да може някои от тях да стават реалност.

    И най-накрая ще си купя неща за любителската фотография. Защото някога така почнах и с компютрите – с много мерак и хъс.

  • Ами досега бях с Nikon. И не смятам да се разделям с филмовото си тяло. Имам ли причина да съм недоволен за да сменям отбора с цифровото? Nikon D70s е моят избор – само голо тяло – без kit обективи. :-)

    Единственият ми проблем е, че това е най-високото в този клас. Следват само high-profi нещата като следващия смислен възможен скок е чак на D2X, което към днешна дата е около два и половина пъти по-скъпо от колата ми. (Не броя D100, което вече е старо и D2H/D2Hs, които са някаква форма на компромис.)

  • Купи си това, което ти е на сърце. Всичко друго няма да ти носи тази радост. Пари някакси ще се намерят, щом толкова го искаш. Късметът обикновено помага в такива ситуации.
    ОБАЧЕ: След две години като се появи нов, по-усъвършенстван модел, този ще го захвърлиш ли?

    Мечтите обикновено се случват тогава, когато си узрял за тяхното реализиране. Иначе просто не ги забелязваш. Или ги изпускаш и след време го осъзнаваш. За всяко нещо си има момент, включително и за сбъдването на една мечта. Наистина е хубаво да се мечтае.

    Когато споделих преди време с един познат, с когото си говорехме за мечти, че една от моите е да си имам малък хотел с готина кръчмичка, той се учуди и каза, че това не било мечта, а съвсем реално нещо. Мечтите били много далечни, почти недостижими, точно това ги правело мечти. А всъщност и достижимоста на една мечта също зависи от момента.

    Много бедни хора мечтаят да имат пари, коли, имоти, бижута, дрехи. Разбирам ги, въпреки че аз лично си мечтая за съвсем други неща. Колко далече или близо трябва да е една мечта, за да бъде такава?

  • Браво! Доколкото съм чел, правиш отличен избор! Сега имам още един повод (не че ми трябваше още един де) да се видя с теб това лято :). [Не че има нужда от напомняне, но] Да го вземеш Август на това събитие на онзи остров до Бургас (как може да съм такъв идиот, че нито за името на острова, нито за името на събитието да мога да се сетя сега? Как моето си име знам още… направо не знам!)

  • Таня, всъщност постът не беше за това какво тяло ще си купя ;-)

    Има мечти, които други мечти могат да те накарат да изоставиш предходните. Какво значение има фотоапарата – той не е цел – той е средство – защо да не го изоставя. Мечтата е това, което ще видя през него, което ще уловя – и в името на това да уловя нещо още по-красиво може и да го сменя някой ден.

    Има други мечти, които и докрая на дните ти сигурно държат влага…

  • Дончо, има проблем с участието ми на онова събитие на острова – засега нещата отиват натам, че да не мога да присъствам. Иначе се казва Св. Анастасия (или старото му име Болшевик)…

  • „Мечтите стигат точно до там, докъдето ти им разрешиш да стигнат – и няма никакво значение дали можеш или не можеш да си позволиш Мерцедес, приятелство, пътуване, докосване или… целувка… Има значение единствено дали можеш да си позволиш да мечтаеш, че го заслужаваш.“

    Това ме развълнува!

  • Нали точно затова е интересно – защото сме различни. Това му е хубавото. :-)))

    Всеки вижда различни неща в това, което си написал, то предизвиква у нас всякакви мисли и чувства. И те понякога са толкова много, че започваш от последното останало в главата, което не винаги е най-правилното, ама … хора сме… :-)

    Аз самата понякога се оприличавам с един от онези тримата съседи в НЛО, дето си приказваха и никой никого не слушаше, ама работя по този въпрос… :-) И ща не ща ползвам IE… :-)

  • Ама аз вярно нещо не съм в ред – не бях прочела както трябва и отговора ти. :-) Съжалявам за което. То бива бързане, ама чак пък толкова…

    Много добре те разбрах, обаче се изказах неподходящо, да не употребя един по-силен израз… :-)

    Това за изоставянето на фотоапарата беше под влияние на книгата, която чета в момента – „Революция на надеждата“ от Ерих Фром. И не исках да кажа едва ли не да се привързваш към апарата си, а просто направих глупава аналогия с мобилните телефони, телевизорите, двд-тата, колите – всяка година нови и по-нови, с всякакви интересни функции и опции, и ние купуваме, хвърляме, произвежда се, купуваме, хвърляме, произвежда се и така… Това исках да кажа и го направих съвсем не на място. Извинявай…

    Моите снимки, правени с 10 годишен мно-о-о-ого прост апарат, все още си ме радват, защото са запазили спомена за момента. Ти запазваш красотата на момента и сигурно е от голямо значение, как го правиш. Затова – извини ме, че си ме разбрал грешно. :-)

  • Мога да ти услужа с пари назаем, за да си го купиш :-)

    Затрудних ли те още повече? :-)

  • Ех, благодаря! Може ли да се обърна към теб като си купувам Boeing идния месец :-)

    Ще се оправя – напоследък финансовите еквилибристики ми станаха втора природа…

  • Все пак мисля че границите на мечтите трябва да се очертават нежно, като с пухена четка, постепенно. Като бавно-бавно вдигане на глава и поглеждане към изгрева. Като притваряне на очи и задържане на дъха. За да не се създаде вакуум от мислите ни, полетели твърде бързо и твърде надалеч.

    Това, което си написал е… вдъхновяващо.

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>