/ Лично

Границите на мечтите

В предишния пост, който съвсем не случайно предхожда този, писах за хипарливото си настроение днес – първия ден след една кратка, но адски пълноценна отпуска. Не можах да се наспя, не можах дори да изляза от София, както бях планувал, но така се заредих с хъс, оптимизъм и енергия, че известно време мога да живея с този импулс и заряд без да ми е нужно друго…

Започнах деня с издирване на предна чистачка за колата ми, защото старата се прекърши в една фаза дъжд през съботния ден. Имам проблем с едното рамо, за щастие не това пред шофьора, което има луфт, вследствие на който се получава камшичен удар в двете крайни положения, което пък води до умора на метала и на около 9-10 месеца чистачката се прекършва откъм рамото. Купих си две – така и така са консуматив… След това се занесох до офиса – днес ми беше home office ден, но исках да се видя с колегите. Бяхме и голяма компания на обяд, където разказвах за фотосесията в Хамбара и фотографските си неволи и как съм стигнал до решението да си сменям цифровия апарат с DSLR. Да – Lumix-а се продава! Всъщност вече е продаден. Купувачите сe oказаха даже двойно повече от очакваното.

Утре след работа е последната ми фотосесия с Божо за проекта им с Тони и Весела и го опаковам в оригиналната му кутия за предоставяне на новия му собственик. След 5-6 месеца с мен и около 1100 кадъра след утрешния ден ще трябва да се разделим с хубавата играчка. Не мога без SLR и това си е… Снимките, които извадих от филмовия си SLR, с който снимах паралелно с Lumix-а са три класи по-добри от цифровите. Мисленето ми е друго, SLR-а не ти поставя толкова много граници (стига да имаш пари за обективи) – дишаш свободно – знаеш какво искаш и как да стигнеш до него… Не мога да приема, че играчката, с която работя ще ми поставя граници, слага ми решетката някъде и сякаш ти казва – аз бях дотук – оттам нататък оправяй се

След работа празнувахме един рожден ден в едно заведение и много приятната компания на три очарователни дами. Поприказвахме за нещата от живота на фона на отиващия си следобед и времето някак мина неусетно. Изпратих момичетата след това с колата. Слънцето вече залязваше…

А после, малко преди да хукна да нося снимките от събота на Тони, успях да се вгледам в очите на Лунното момиче за да прочета там нещо, към което толкова време вървях. Това, което ми изглеждаше толкова невъзможно и недостижимо. Може би в някакъв смисъл все още е недостижимо, но вече не е невъзможно, защото е до мен, защото го виждам недвусмислено и истинско. Защото то преплита ръцете си с моите, защото мисли и трепти заедно с мен, по хармоничния с мене начин, защото не се страхува да ми покаже себе си, и да ме допусне в своя свят. Защото мечтите имат значение и когато са сбъднати – на четвъртинка, на половина или изцяло. Невъзможно е само това, което не намериш сили да случиш!

Днес (вече вчера) Larry Lessig писа за музиката на Тони в своя блог. С Пейо тази вечер си говорехме, защото и двамата сме читатели на Lessig blog, че той не е правил това и по този начин за никого преди. Ужасно се зарадвах, че по-късно следобеда Тони се похвали за писмо от някакъв лейбъл. Преди малко вечерях с него и в очите му имаше онзи crazy пламък на твореца, който създава – мечти, музика, усещания… дори, когато слушаше прозаичните ми терзания Canon vs. Nikon.

Нима това са чудеса? Всъщност не са – това са мечти – сбъднати някак след някакви усилия. Защото няма усилия, които да са хвърлени на вятъра – няма пропилени мечти – не може да има! Мечтите просто не обичат границите, в които ги затваряме! Единствено тези, които освободим (понякога дори от себе си) имат своя шанс да се случат наистина.

Миналата вечер прекарах до 2 след полунощ във взиране в таблици на технически параметри, сравнения на характеристики, мнения на специалисти и резултати от тестове – за да реша какво DSLR-тяло да си поръчам. Вследствие, на което само задълбочих дилемата си. Всъщност проблемът е че аз знам, кое е по-доброто – дилемата беше дали мога да си го позволя. Дали можеш да си позволиш нещо като Мерцедес във фотографията? Всъщност като излязохме от ресторанта останах сам и се зазяпах в почти пълната луна над София, спомних си днешния ден, импулсът на предходните и вече знаех отговора, който винаги си е бил у мен. Предходната нощ просто беше пропиляна напразно. Всички тези цифри и сравнения бяха безсмислени. Заради мечтите…

Мечтите стигат точно до там, докъдето ти им разрешиш да стигнат – и няма никакво значение дали можеш или не можеш да си позволиш Мерцедес, приятелство, пътуване, докосване или… целувка… Има значение единствено дали можеш да си позволиш да мечтаеш, че го заслужаваш.

Днес научих много – ей така – от нещата около мен. Пропуснах нещо мъничко, но много важно. Най-напред се самообвиних за кретен, но после се усмихнах, защото не съм го пропуснал всъщност – отложих го лекичко във времето. Нямам никакво съмнение, че то ще се случи, даже скоро, защото то вече не е мечта, а реалност, на която позволих да се случи. Мечта, която не затворих вътре в себе си…

Иначе утре ще поръчам точно това фотографско тяло, за което си мечтая от миналата година – мога да си го позволя, но не защото имам пари за него. Още нямам точна идея как ще го платя като дойде след 2-3 седмици, но какво ако избера друго? Какво ще спестя? $500? Или хиляда? Или десет хиляди? Разминаване с нещо или дори с… някого? И какво ако дори наистина е така? Нима мечтите не са най-скъпото нещо?

Мечтайте!…

Йовко Ламбрев

Йовко Ламбрев

Инженер, IT експерт, предприемач и блогър. От време на време - запален фотограф. Фен на книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

Повече
Етикети: Лично, Фотография
Границите на мечтите
Сподели

Абонамент за yovko in a nutshell