Hable con ella

Срещата е точно като по Алмодовар…

Тя е една от жените, чиято поява в живота ми преди време няма как да забравя. След сблъсъка с нея си различен, напълно друг, може би повече пораснал, а може би повече обречен… на тях – жените, които предизвикват катарзисните сблъсъци. Вероятно съм щастлив човек, познавайки няколко такива и съпреживявайки с тях поредния… сблъсък… А може би не съм, доколкото пулсирането от сблъсък до сблъсък понякога е било пустинно тихо и празно (или дори напразно)… очакване. Един от въпросите, чийто отговори ще търся до края на дните си… убеден съм…

Стои срещу мен в кафето, почти толкова красива, колкото преди. Много по-тъжна отколкото преди. Кожата и е някак повяхнала – дали заради бременноста, цигарите или… времето. А аз съм безразличен… сякаш сблъсъкът не се е случвал, или аз не съм бил част от него, сякаш тя е била друга… аз съм бил друг… Тя говори, а аз я слушам внимателно – не поглъщам всичко което ми казва, но се старая да кимам от време на време. Дори вмъквам по някоя реплика съвсем на място, така щото разговорът дори изглежда естествен. Всъщност използвам времето за мислене. Опитвам да намеря в нея онова, с което ме промени – опитвам да си припомня болката, когато си тръгна. Думите, които си казахме тогава. Първите дни заедно. И откривам колко малко си спомням. Сякаш наистина не съм бил аз, а някой ми е разказвал колко красива е тя, описвал ми е голотата и, докосванията и… Защото сякаш нищо не си спомням… Всъщност спомням си всичко, но то е някак в background… Дори все още трябва да пазя някъде веществени доказателства… сред негативите си – тя беше първият ми модел в моите първи опити да снимам голо тяло. Но това сякаш са спомени на някакво мое минало Аз, което днес ми изглежда чуждо.

Навярно това е общото между всички хора, които оставят дълбоки следи в живота ни – все някога – рано или късно ги губим.

Тя говори, гледа ме с красивите си очи, усмихва се тъжно, стои на другия край на масата, но макар да се виждахме от време на време през годините относително редовно и да знаехме прекрасно какво се случва с другия, отзвукът от онзи сблъсък е почти избелял, сякаш в синхрон с повяхването на нейната кожа или все по-забележимото оредяване на косата ми…

Не е щастлива, не търси и не очаква, загубила е способността си да предизвиква катарзисни сблъсъци. Носи се по течението с втората си бременност от мъж, който никога не е обичала – единственият, който е устоял на огъня и, който е успял да овладее сблъсъка, да я укроти и… обезцвети. Откривам всъщност, че не ме интересува не защото е минало много време, дори не защото и двамата в момента сме ангажирани, нито защото е малко по-малко красива и привлекателна, а защото… е безцветна.

Почти съм сигурен, че е избрала да поговори с мен, защото няма да я чуя, а ще се взирам. Ще търся предишното и Аз, което прави и тя. Знае, че няма да го намерим и двамата, но за малко няма да бъде сама в търсенето на призраци. Поне докато преглътнем кафетата си.