Преди минути казах лека нощ на Станимир и го оставих да пуши в кухнята. Днес отново навъртяхме около 200 километра из околността. Сутринта се разходихме покрай морето и морската градина, после из центъра, Чувствах се страхотно, дишах свободно и някак леко. Бургас ми действа невероятно облекчаващо – някак далеч от трите големи града, около които цикля в близките две-три години и станали част от Бермудския триъгълник, в който се чувствам поизгубен – белязан от кръстопътищата на маршрутите София – Пловдив, Пловдив – София – Пловдив, София – Варна, гари, бензиностанции, светофари…

Запознах се с един програмист от другата страна на барикадата – разработчик на средна възраст, прекарал живота си в програмиране на Delphi за Windows десктоп. Чудесен човек, който обаче дълбоко се засегна, когато Станимир ми го представи като хакер. Аз от своя страна нямаше как да не подхвана обясненията си защо не трябва да се обижда и защо думата не означава това, което му е втълпено. Откъдето разговора се плъзна по неравната стръмнина на темите за силата на медиите, Холивуд, свободния софтуер и априорната добрина у хората. Рончо не прие всичките ми тези. Не успях да го убедя, че ми е достатъчно, че той вече разбира моята визия за хакер, а не тази на Спилбърг, примерно. Че ако всеки ден аз казвам само на един човек това, което казах на него днес – след година ще имам 365 души, които ще разбират „моя език“, а с някаква част от тях ще го наречем „нашият език“. И че това, на пръв поглед безмислено действие, е всъщност малък хак към еволюцията на самите нас и обществото. Нямах идея, че в този ден това всъщност бе само началото…

Потеглихме за Странджа. Пътят беше ужасен и осеян с дупки. Когато пристигнахме в Граматиково минаваше два следобед. Първото, с което се сблъсках, когато излязох от колата беше приветливия възторг на баба Денка, която стоеше на дървената тераска пред входа на схлупената си калена къщичка, която повече приличаше на плевня, отколкото на дом. Навярно за старицата всяко нещо, което ставаше около нея и нарушаваше монотонността наоколо бе повод за подобна радост.

Съседът чичо Митко бе така добър да ни придружи до реката. Пробвахме способностите на Tempra-та за off-road проходимост и тя се справи прилично и послушно, но все пак с мърморене, че това се прави с джип, а не с елегантна италианка.

Река Велека е забележителна, някак с характер, кротка и тиха под дърветата, шумна и закачлива в бързеите. Побродихме покрай брега и се качихме на колата обратно към селото. Станимир реши да ме запознае с Мая и Батето, които направиха рекламните материали за LPI. Когато ми каза, че са професионални алтруисти го приех само като закачлива дефиниция – после щях да разбера истината. Запознали се преди години на автостоп – сега имат две деца в тийнейджърска възраст.

Речено-сторено. Отново се метнахме на колата с диня, кюфтета за барбекю и други разни шишета, чието съдържание КАТ обикновено не одобрява, като решихме да минем по друг път с идеята, че е малко по-дълъг, но по-хубав, а и минава покрай морето. И така засилихме се в посока Царево – голяма грешка. Пътят, макар и обявен като първокласен в атласа, всъщност бе най-голямата колекция на първокласни дупки в историята на тримесечния ми стаж зад волана. Всъщност то не беше път – а просто около 50-километрова безспирна последователност от най-разнообразни дупки. Не знам как се чувстваше колата, но мен определено ме болеше и заради нея. Предходния off-road беше песен в сравнение с този кошмар. Справихме се някак си. Когато пребродихме Странджа и излязохме на крайбрежния път покрай Царево, си помислих, че трябва да и купя нещо на колата за да я почерпя, че изтърпя всичко това – дано да не са нови шарнири.

Бяхме загубили почти час, а все още бяхме на около 80км южно от Бургас. За щастие пътят на север бе по-гладък от стъкло. Полетях с около 100, а после липсата на ченгета ме окуражи да си позволя докъм 120. Пътят е по-разкошен от всяка магистрала, но за съжаление не е обявен като такава. Tempra-та, доволна, че се е отървала от дупките бе послушна като нахранена котка. Пътят криволичи покрай плажове и къмпинги. Опрял глава назад в седалката, се наслаждавах на прекрасни гледки на заливчета и плажове, и то по време на красиво-оранжев залез. Реших някой ден да тръгна на море с колата без посока и да спирам, където ми хареса гледката, след това да продължавам към следващата непланувана спирка или плаж. Нещо като по Керуак – само да намеря и вярна компания за това…

В Бургас Станимир предложи да хване волана за да прелетим по-бързо през града, вместо да ми обяснява на всяко кръстовище накъде сме, а и после намирането на къщата на Батето в Минералните бани не се оказа лесно начинание.

Прекарах особено незабравима вечер. И разбрах какво означава професионален алтруист. Мая и Батето са невероятни хора. Не знам колко често се случва на човек да срещне някой, който да ти дава отговорите преди още да си формулирал въпросите си, да извади това от думите ти, което дори самия ти си скрил от себе си в тях, да те обезоръжи само с усмивка показвайки ти, че няма смисъл от маските, нито че има смисъл да се криеш, правейки се на някой друг, който всъщност не си.

Не бях пиян, трябваше да се върнем до Бургас с колата все пак и се залъгвах с една бира – навярно ако бях вкарал повече щях по-нормално да приема разговорите ни. И повече щях да пропусна покрай ушите си… Говорихме за какво ли не – за Linux, за свободата, за Интернет, за хората, за комунизма, за Буш, за политиката, за добротата у хората, за търсенето, за избора, за отчаянието, за смисъла, за чакъла, за пътя… за нас всъщност…

Непрекъснато имах усещането, че говорех със себе си – с онази част от мен, която някъде изоставих по пътя си… „Защо?“, попита ме Мая (всъщност за непубликуваните ми разкази, а дали само за тях), „Не знам със сигурност. Тогава бях друг“, отговорих. „Не лъжи“, контрира ме Батето, временно в ролята на онзи мой друг Аз. Имах усещането, че говорех с онази част от мен, която навремето ме караше да усещам това у себе си, което ме правеше със сетива, отворени към божественото, което беше онзи Бог вътре в мен, който ме караше да не се нуждая от фалшиви патерици за упора за да разпознавам безгрешно пътя си.

Всъщност говорехме за простички неща, които обаче, проектирани върху въпросите, които ме заобикалят напоследък, ме шамаросваха минута след минута… отрезвяващо до болка… С онази усмивка на Батето, казваща с очи, че и двамата знаем какво крием зад метафорите – аз едно, той навярно друго, но че пътят всъщност е един и посоката също. И знанието къде са те – също се намира наоколо. И оправданията са си само оправдания да не го видим. По скоро аз…

– Колко въпроса си зададе в момента? – попита ме Батето след моя мълчалива замислена пауза.
– Много – отговорих – някак не съм сигурен, колко точно…
– И защо заблуждаваш себе си? Къде ще отидеш? В какво ще се превърнеш?
Точно тези въпроси не бяха от самозададените.
– Трябва на това да си отговориш – продължи Батето, безгрешно прочел мислите ми. – Имаш достатъчно. Имаш дори повече отколкото ти е нужно. Огледай си и помисли за себе си. Има значение само това и стремежът на хората към доброто. Животът всъщност е толкова простичък. Само това е…

– Умните хора не могат да бъдат щастливи. Да можеш да мислиш и да си стъпил малко пред останалите е достатъчно за да си сигурен, че много трудно ще намериш щастие – сред облак цигарен дим се обади отново той.

Къщата им е недовършена – по хакерски. Нямат пари да го направят. Когато натъкмят малко пари – хоп правят нещо – така са я строили няколко години. На края на селцето е, пред една огромна черешова градина, на края на път посипан с чакъл, който сами са си направили. Осемнадесет камиона с чакъл са били нужни и свършили за пореден път парите. Помолили съседите, покрай които минава пътя да помогнат да утъпчат чакъла, защото няма как да платят на фадрома да го направи. Никой не се отзовал. За щастие намерили пари…

– Не могат да направят път хора, които нямат път за себе си – казах на Батето, докато слушахме музиката от Аризонска мечта. В този филм имаше една риба, която намираше другата си половина, за сметка на първата. Някак си я обвързах неволно със себе си и разказа за пътя, който бе достатъчно метафоричен, разказан от двамата домакини.
– Ако всеки, който ни идва на гости, беше носил по едно камъче досега щяхме да имаме път – добави Мая.
– Щяха да измислят много хубави извинения да не го правят – усмихна се тъжно Батето – някои хора могат много добре да се извиняват.

– Думите, думите са истинската сила – добави по-късно той – ти можеш да говориш както по своя начин, така и с фрази, които си научил. Виждам го – защо тогава ми казваш това?
– Защото не винаги имам увереност в отговорите си, дори тези за самия себе си. Понякога още ги търся – отговорих.
– Не го прави! Не трябва! – очите му сякаш добавиха „Ти знаеш, че единствено има смисъл да бъдеш себе си. Така ще се загубиш повече!“, но единствено каза на глас – Нали?
– Понякога се случва разумът ми да ми казва едно, а сърцето да настоява за обратното – опитах да се оправдая аз.
– И кое надделява – по женски полюбопитства Мая, но Батето искрено възмутен я прекъсна:
– Ама какво говориш? Как е възможно? Та ти не познаваш тогава себе си! – почти видях сълзи в очите му.
– Понякога се усещам точно така – признах напълно неподправено – в момента също…

На излизане погледнахме дружно звездите, които бяха толкова много в чистото небе. Казах им колко се радвам, че съм се запознал с тях. Дъщеричката им също слезе през двата недовършени и неосветени етажа на къщата. Запитах се какво ли е да имаш такива родители – не бях сигурен, че тя го осъзнава, но съм сигурен, че един ден ще го оцени. И и завидях. По детински искрено и чисто. Дори само за това, че има баща, който може да плаче.

Нямах идея, че този ден ще завърши с такова будистко пречистване. Не знам дали осъзнах всичко, което признах и ми беше споделено. Знам само, че се чувствам повече като себе си и съм сигурен, че една част от мен знае малко повече за другата и за търсенето на пътя към нея.

Шофирах почти мълчаливо до Бургас. Обожавам да карам вечер. Мислех си затова, че приятелите могат да бъдат намерени на най-неочаквани места. Преди да им стисна ръцете на сбогуване им обещах, че ако някога отново им отида на гости ще нося камъче за пътя… С Батето си плеснахме ръцете във въздуха.

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

5 коментара

  1. Попаднах на страницата ти или т.нар. блог съвсем случайно. Четох само непрофесионалните ти лични писания, защото ми хареса начина. Сега разбирам за „неиздадени разкази“ и аз питам „Защо?“.

    Отговор

  2. Е, желанията са част от това, което прави мечтите истински :)

    Виж тук.

    Отговор

  3. Благодаря ти, Рончо!

    И приемам забележката за барикадата – приеми, че е използвана с достатъчно метафорично значение. Преградите са нещо, което предпочитам да руша, а не да градя… Пък и е по-хакерски… в онзи смисъл ;)

    Отговор

  4. Здравей Йовко
    Искам да знаеш, че съжалявам дето нямаше време да си поприказваме повече. Хареса ми твоята компания и макар да има въпроси, по които сме на различно мнение, намирам, че ще защитавам твоята откритост, когато ми се отдаде възможност.
    ps. Не те съветвам да градиш барикади от формални качества каквито са езиците [за програмиране] или даже професиите на хората :)

    Отговор

  5. След като се порових в интернет за "Хакерски фрази" случаино google ме метна тук. Харесва ми разказът ти :)

    Отговор

Ако искате да споделите нещо