Хакери на сетивата

Когато вчера сутринта почти на бегом се вмъкнах в колата и потеглих за трети път от началото на тази седмица към летището – този път за да посрещна Милан и след това да пътуваме заедно към Кюстендил – дори и през ум не ми минаваше, че този ден ще е толкова различен от всички напоследък. И то в такава тежка седмица от края на тримесечието, с цели три последователни дни посветени на две събития, свързани с моя brand, много променящи се в последния момент презентации, планове, програми, какво ли не…

А денят беше особен заради два сблъсъка – запознах се с Wolfgang, който в нормален разговор прави впечатление на типичен академичен човек, класически учен, дори малко скучен особняк, който обаче направи уникална презентация, а по-късно в няколко кратки разговора с него разбрах, колко заряд от креативност носи в себе си този човек. Работя вече много години в бранша, но не всеки ден срещам хора, за които технологиите са повече от бизнес, а и страст, смисъл на живота им, които с искри в очите могат да създават IBMъри, дори извън компанията, палейки огъня в душите на другите. И нищо технологично няма в това, нито похват – просто огън, емоция, сетива…

Втората среща пък беше съвсем ненадейна и беше истинско изпитание – този път за моите сетива. Пламен, един симпатичен и много свестен момък, с който досега май сме си говорили предимно и само за технологии, ме попита след едно кафе в паузата между последната презентация и вечерята, докато другите се запътваха към басейна на хотела, дали не искам да чуя нещо… Как да не искам – иска ли питане… Тръгнахме веднага и след кратко лутане из непознатия ми Кюстендил пред входа на един блок ни очакваше нашия домакин. Междувременно Пламен ме беше подготвил донякъде за изненадата, но все пак това, което последва и преживях през следващия може би около час малко трудно се преразказва с думи. Знаех, че и той и момчето, на което гостувахме и чието име от вълнение май не запомних, очакваха някаква реакция, но аз през повечето време мълчах и слушах… Защото чувах… чувах неща, които не бях чувал преди, познати до болка парчета като любимото Hey You на Floyd, звучаха… размазващо истински… Двете странни, огромни и високи до тавана колони и ламповият усилвател, възпроизвеждаха толкова истински звуци, че ако затвориш очи или загасиш осветлението можеш да се загубиш, да се окажеш там между китарите, които са на точно определени метри една от друга, или да почувстваш как звука идва от дълбокото – някъде там в пространството, което в малката стая всъщност липсва…

Като си тръгвахме, казах на Пламен, че имам усещането, че до днес съм бил глух… Предполагам, че беше излишно… На него вече му се беше случило…

И знам как няма никакъв начин да си купя колоните, които се напъвам насила от около една година да харесам – и не съм сигурен дали сега мога да си купя каквото и да е 2.1, 5.1, 7.1, каквото и да е shitty.1 digital fucking surround аудио от който и да е реномиран производител. Пламен обеща да ме запознае с когото трябва, а аз отново от много време насам се докоснах до хора и неща в България, които заслужават с всички сили да се наричат хакери на човешките души, макар в случая вярвам, че названието хакери на сетивата или… хакери на етера повече ще им допадне…