Това беше най-трудната фотографска работа в живота ми. Още вчера, когато въпреки статива и дългите експозиции опитах няколко снимки осъзнах, че днес няма да е никак лесно. Не помня колко пъти се изпотих, въпреки че отвън валеше дъжд и времето беше свежо. Всъщност май през цялото време на снимките (около два часа и половина) бях вир вода.

Арт-клуб „Хамбара“ е невероятно място, със специфична, особена атмосфера, която много лесно те хваща изотвътре. Именно това беше предизвикателството – трябваше да хвана атмосферата на мястото. Далеч по-лесно щеше да ми е да го направя с думи. Снимките са нужни за един нов независим театрален проект, който ще се играе там. Мястото е уникално и ценно, но ужасно трудно за снимане – много различни гледни точки, твърде разчупен интериор, много детайли, без възможност за общ поглед върху цялото пространство и никаква светлина – осветлението е изключително и само от свещи. Тежичка ситуация – без светлина да обхванеш доста голямо двуетажно помещение с множество art-детайли из него…

Когато вчера Тони се обади и каза, че има нужда да се направят едни снимки за някакъв нестандартен и независим театрален проект веднага му казах, че ги правим, и с голям кеф предвкусвах, че отпуската ми започва интересно. Малко по-късно разбрах защо настояваше да видя предварително мястото. Имаше защо… Днес дори мислех спешно да купя отнякъде софтбокс, въпреки че такова място не може да се снима така. Днес за щастие взехме две халогенки от „Славянска беседа“ и някак си се справихме… с много хакерски фото-изпълнения (цветни плаки, парчета червен плат) и много пот. Беше страшно забавно и интересно!

Всъщност снощи се запознах и с главния виновник за този проект, чието име съвсем не ми остави шанс за провал. Тони, ей така между другото, подхвърли името и вчера на път към „Хамбара“ с въпроса: „Нали знаеш коя е?“. Мда – определено знам коя е… Весела Казакова („Мила от Марс“), за който получи най-добра женска роля тук в България през миналата година, както и най-добра женска роля преди няколко седмици на европейския кинофестивал в Москва за новия филм „Откраднати очи“. Актрисата, за която говорят всички през последната година и нещо, и особено през тези няколко седмици след наградата и от Москва.

Всъщност Весела е онзи живак, за който говорех вчера. Не съм сигурен, че е в състояние да стои на едно място и да не прави нищо. Тя непрекъснато мисли, скача от мястото си, търси нещо – гледни точки, възприятия, преценява нещо – не знам дали всички творци са такива. На блузката и вчера пишеше true star, но всъщност се появи едно съвсем земно и обикновено момиче, което си беше просто себе си. А днес наравно с всички държеше филтри пред светлината, цветни плаки, разнасяхме разклонители, че дори се опитваше да мести и тежките стативи на „Славянска беседа“. На пръв поглед изглежда крехко момиче, но от нея просто извира неизчерпаема енергия.

Беше като на Openfest – наистина не съм се чувствал толкова гот от миналия OpenFest насам. Спомних си как десетина души там, някак си, така се настроихме да дадем всичко от себе си, че в момента в който някъде се появеше празнина, която някой трябва да запълни сякаш по команда един такъв Някой се появяваше и я запълваше. Нямаше разпределени роли, нямаше сценарий – просто някой взимаше нещата в свои ръце и действаше от името на екипа.

Така се случи и тази вечер – Тони се катереше по тавана и гредите за да върти прожекторите, Божо (това е онзи момък, който всяка вечер гледате в рекламите на Мастика), явно тренирал достатъчно с тавите от рекламния спот, се представи чудесно с цветните плаки. Весела беше и осветител и генератор на предложения и идеи, местеше се от статив на статив, търсеше интересните перспективи и ми ги подсказваше, както и всички останали, с които май дори не се запознах. В момента, в който имах нужда от светлина някъде и там се появяваше някой, който вече го правеше. Невероятно беше! А за тях самите бе и двойно по-тежко, защото трябваше да бъдат и модели отвреме на време. И съвсем забравиха, че са звезди.

Адски съм благодарен на всички! Всъщност аз правех снимките за тях, но на практика заедно направихме нещата. Нямаше да се получи, ако ме бяха оставили сам! Не всички снимки са перфектни (и не само защото аз принципно съм критичен към себе си), а и точно в този момент нямах нужната техника, но направихме около доста кадри, част от тях на филм с добрия стар Nikon, които ще обработя утре и ще направя селекция. Има читави дори и без post-processing.

С разрешението на Весела и Тони ще пусна и ново фолио във фотоблога с „Хамбара“ тези дни под Creative Commons.

Седнахме на среднощно кафе в 703 и разгледахме цифровите снимки. Май им се харесаха – аз бих изхвърлил повече от 50%, но те ще си решат кое да ползват. Остава да направим портретни сесии тези дни, когато решат къде. Божо замина някъде извън София, а аз закарах Тони и Весела по къщите им.

На тях сега им предстои най-трудното – да направят пиесата и да намерят пари за да се случи тя. Ще представлява нещо различно от конвенционалния театър – ще се играе на място, което няма сцена, където всъщност публиката и актьорите няма как да бъдат разделени, ще бъде комбинация от театър и мултимедийни технологии, на място където осветлението е само от свещи… Музиката към пиесата ще бъде съвместно дело на Тони и Весела – да и тя прави музика… Но не е моя работа да издавам повече тайни. Разлистих черновата на проекта, прочетох и малко от началото на пиесата и нямам търпение да го видя осъществен, особено днес като видях ентусиазма на екипа.

Както за всяко нещо в областта на културата и изкуството, особено в сферата на независимото underground изкуство, и тук са нужни пари – не малко – няколко хиляди лева. Ако някой чете това и може да им помогне да случат проекта си, би било страхотно. Ако някой познава някого, който може да подкрепи финансово пиесата, също може да му предаде този текст и да се свърже с тях – аз също мога да ви свържа. Достатъчен е коментар под този пост.

Това са едни млади и самоотвержени творци, които търсят различното, истинското, смисленото. Всъщност, достатъчно е, че търсят… нещо. Те могат и са го доказали вече. Вижте само Весела – най-добър дебют, най-добра женска роля в България, най-добра женска роля в Европа. Вярвам, че няма как експериментален проект с участието на човек като нея да остане незабелязан.

Те са театрални хакери, завладени от някаква своя нелимитирана креативност, които не просто изследват бариерите на изкуството и си играят с комбинации от възможности, а всъщност създават нови такива и отместват границите някъде далеч напред. Те го могат! Ако можете помогнете им!

Накратко за Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

  1. Това звучи ужасно интересно. Ако може да помагаме(или да пречим :) ) с нещо, казвайте :)

    Отговор

  2. страхотно.
    дано да успея да гледам такова представление.
    справил си се доста добре с фотографиите и предаването на атмосферата. много ми харесаха сенките, които се хвърлят на снимките. изобщо – добра работа! :)
    няма от откажем и отделна секция на фото.йовко.нет с повечко снимки.
    (челната снимка бих я клъцнал точно около сантим и нещо отляво. да скрие рамката на това, което прилича на врата).

    Отговор

  3. Не е врата – греда е… Там навсякъде има такива. Но ако я махна свещите слизат много надолу и края на снимката опира в гърба/рамото на Божо. А и така държи композицията отворена и разхвърляна, което е част от стила на мястото. Мога да я залича и с post-processing като клонирам стената, така че просто да няма греда, без да режа снимката ама…

    Пък и честно казано не си падам по перфектни симетрии ;-)

    Отговор

  4. Йовко, на първо място много, много ти благодаря за прекрасната работа! Фотографиите са повече от добри и някак знаех, че ще се получат и много се радвам, че прие предизвикателството :). Благодарим ти, Йовко!

    Относно проекта, режисъор е Петър Стойчев, добре познат в България и извън нея ;), много добър професионалист, изключително интелигентен и интересен режисьор.

    Отговор

  5. Мда, това е име, което пропуснах горе в текста, но понеже човека го нямаше тези два дни и не се осмелих да пиша за него. Мерси за добавката! :-)

    Отговор

  6. Тази вечер слушах интервю на Весела Казакова по „Джамбуре“ на ДАРИК.

    Звучеше… невероятно :). Завиждам ти за досковането до такъв човек, още повече че изглеждаше (и звучеше) земно и непринудено!

    Отговор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *