Последното представление на „Камината“ отмина. Нямаше как да го пропусна. Най-впечатляващото за мен бе, че въпреки, че май гледам пиесата за шести път отново улових метафора, която преди съм пропускал. Не че не съм чул някоя реплика, но не бях хванал смисъла, който именно днес ме хлопна по главата…

Странно е да наблюдаваш как една пиеса се развива с времето. Спомням си първото (още неофициално и нелегално) представление (поне за мен първото) – по това време някъде се запознах и с Тони наживо. Ама че работа, почти наближава половин година оттогава. Зимата точно чукаше на прозорците…

Отидох просто на театър – нямах идея точно какво ще последва. А после след няколко дни с Тони седнахме на чаша бира и какво взе, че стана. Всъщност не знам какво точно. Нямам и идея дали точно това трябваше да се получи. Само, че благодарение на сърцата и разума на Сибина, Вальо и Тони се получи именно това и някак си, през моите очи, изглеждаше чудесно. През очите на един най-обикновен зрител.

Изкуството се прави от хората отвътре в него, хората, които са в състояние да чувстват и мислят, хората, чийто възприятия за света размахват пипалцата си извън обсега на четирите си нарисувани стени и същестува за тези, които го гледаме от другия край на сцената, притаено или самовглъбително. Поне тези от нас, които това ги докосва някак.

Появиха се две ценни идеи за това време, че цената на изкуството не бива да е предварителна бариера пред желанието на хората да се докоснат до него. И другата – далеч по-важната, че такава форма на докосване позволява на зрителя да е по-близо до творците – да не е просто зрител, а и участник. Спомних си точно тези думи на Тони, които чух за първи път една вечер вкъщи, когато днес Сибина, развълнувано ми каза, че съм бил част от екипа. И това някак си ме стопли. Не само защото е мило, а защото ако е истина е станало неволно и Тони е бил прав.

„Камината“ ме размисли отново, както винаги за моят свят напоследък или повече за този от близкото ми минало. Отново ме настрои хем мънично меланхолично, а така и адски оптимистично, заради хакерите наоколо – не в буквалния смисъл на думата. Заради хакерите на човешките души, на които им пука, за света, за докосването, за бъдещето, за любовта, за патентите, за миналото, за историята, за истината. Които не могат да правят чудеса, но правят точно толкова, колкото могат от себе си за да се получи едно съвсем истинско, обикновено и реално чудо. И които заедно с аплодисментите заслужават и поклон!

Тони, Сибина, Вальо и вероятно тези около тях, които не познавам – моето огромно благодаря за вашето малко чудо! И на публиката, която се докосна до него! Беше супер!

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

3 коментара

  1. Когато си тръгвах, пред мен вървяха две жени, явно приятелки, на по около 65-70 години. Те си бяха платили билетите малко преди мен и едната се дивеше нещо, явно на тази система, защото другата й обясни: „Разбираш ли, така, дори да нямаш пари за билета, колкото и да ти се иска да го платиш, можеш да гледаш пиесата, никой не те гони…“ И в тона й нямаше андрешковщина. А разлята топлина, че някой е склонен да направи това изобщо. Тя беше отделила от пенсията си парите за билета, но знаеше, че няма да я накарат да се чувства като Гаврош, гледащ през витрината недостъпните блага дори и ако не го беше направила. И че никой нямаше да я дебне на изхода с очакване, нито пък да я изгледа презрително, ако тя отмине със свити с джобовете ръце и още по свито в гърдите сърце.

    Лицата на хората в залата, особено на излизане, носеха също толкова послания, колкото идваха и от сцената. И за мен това беше една от най-ценните метафори, насочени към нас, които бяхме там. И съм истински благодарна за нея.

    Отговор

  2. Поздравления за тях и от мен.

    Ако идеята не отмре, ако продължи да съществува и да се развива, ще са направили нещо много по-голямо и важно, отколкото вероятно много хора предполагаме.

    Отговор

  3. Само да допълня: в събота, от 14:10 по Канал 1, предаването „Знаци по пътя“ ще е посветено на Маргарит Минков.
    Хубаво е да знаеш повече за някой, който по някакъв начин се е докоснал до теб. Или ти до него.

    Отговор

Ако искате да споделите нещо