In memoriam

Преди шест години, на 25 ноември, по едно никое време на денонощието, телефонът ми ме събуди с позвъняване, което можеше да означава само едно. Беше майка ми, с новина, която никой син не иска да чуе, но понеже всички знаехме, че беше въпрос на дни или часове, не бях изненадан… Станах и се облякох някак наизуст, макар да се бях събудил далеч повече от обикновено. Качих се на колата и минах магистралата също сякаш насън. Изгревът ме посрещна на входа на Пловдив, където ме застигна и позвъняването от тогавашният ми шеф за да ми изкаже съболезнования, в отговор на SMS-а ми, че няма да отида на работа…

Шест години по-късно на същия ден, но привечер след работа, също преминах магистралата до Пловдив. Залезът отдавна беше минало, а дори щях да пропусна първата отбивка за града, понеже се бях замислил. Но не точно за баща си. След шест години, както и да прозвучи, спомените започват да избледняват… в конкретиката си… увеличава се обаче празнотата, която се появява в един такъв ден и остава наоколо… И уж би трябвало да можеш да я компенсираш с нещо друго, но истината е, че никога не можеш да я запълниш… Уж, я оставяш зад себе си, но тя си кънти вътре в теб. Като камбана. И не заглъхва…

Вероятно само отсъствията са способни на вечно присъствие.

И няма как да си готов да загубиш някого. Никога не можеш да бъдеш.