Този текст не е мой. Публикувам го по молба на едно момиче. Тя се казва Камелия и май това е повече от достатъчно…

Днес стават 9 дни от смъртта на баба ми – беше жизнена жена, но така и не успя да превъзмогне смъртта на майка ми преди почти година и половина…

За всички ни е тежко, но най-вече за дядо ми – заедно са 54 години. Искаше ми се да направя нещо в памет на семейството, което са създали – защото историята им уникална и за мен специално е вдъхновение и мечта.

Дядо ми харесал баба на снимка – негов колега моряк му показвал снимки на съпругата си и нейни приятелки – една от тях „омагьосала” дядо. Написал и писмо от Братислава и като се върнали от курса слязал на пристанището в нейното село – баба ми е от едно влашко село. Нямало я сред посрещачите, била на работа, но вечерта, с помоща на нейни прятелки на „движението” ги срещнали и запознали. И до днес не знам как дядо е „познал” своята жена само от една снимка и от къде баба е събрала смелост да последва един непознат на толкова километри, какво ли я е привлякло в дядо за да реши да остави приятеля си (бозаджията на селото, който като разбрал, че губи баба събрал приятели и цяла нощ пели и свирили за нея на баира над къщата им).

Това, което ме е удивлявало през целия ми осъзнат живот е връзката, която имаха – бяха по цял ден заедно и нощем се будеха за да си говорят. Дядо и до сега се гордее, че довел най-хубавото момиче – не всичко е било розово разбира се – по-голямата му сестра, която той преженил не му проговорила 7 години.

Дядо разказва, че като във всяко семейство се е случвало да имат дребни дразги, някой в яда се да каже по-тежка дума, но никога на са сядали на маса или не са си лягали сърдити: „как иначе, не бих могъл да заспя” допълва той „ обръщах нещата на майтап, прегръщах я, виновният се извиняваше и всичко се оправяше”. Някой от братовчедите ми попита: ами ако баба беше виновна – пак ли ти правеше първата крачка?” – „да, да, няма значение, прегръщах я.”

Мислех си колко сила трябва да си човекът, който прави повече компромиси в името на семейството и пренебрегва гордостта си заради „общото” и ми е малко тъжно, че съм в началото на съвместен живот с приятеля ми, а вече сме си лягали сърдити…

Мога да пиша още много, но ми се струва, че това е повече от достатъчно – „приказка” от реалния живот – може би ще помогне на всички нас да погледнем с други очи на човека до нас, на любовта, на компромисите, без които е невъзможен съвместен живот.

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

9 коментара

  1. красива, но и тъжна история.

    и аз често си мисля за баба ми, която си замина преди 4 месеца и ми става тъжно за тези хора… заради себераздаването, лишенията и трудностите, които са преживяли заради нас, а и не само…

    имам чувството, че вече няма такива хора :(

    Отговор

  2. Напротив. Ще настъпи време, когато и ние ща станем такива.

    Отговор

  3. Благодаря ви – на теб, Йовко, и на Камелия – за споделянето. Наистина красива и (за мен) щастлива история! Много!
    Смъртта не е тъжна и е безсмислено да натъжава; тя е неизбежна. Тъжно е когато приживе правим неща, с които нараняваме хората около нас. А тези хора са били щастливи.. защото са имали мъдростта да бъдат.
    Дано повече бъдем!

    Отговор

  4. Много хубава история. Все едно слушам разказ за моите родители… Добри, всеотдайни, спокойни, верни хора има.

    Само че и аз тепърва започвам семейния си живот и със съпруга ми вече сме си лягали скарани, вечеряли сме скарани, правили сме любов скарани. Сякаш времето и мястото, където живея, ме карат да бъда зла, да не преглъщам нищо, да не прощавам. Не мога да спра сълзите, защото отношенията, които са имали родителите ми и техните родители, никога няма да се се случат и в моя живот!

    Добрите, всеотдайни, спокойни и верни хора са на повече от 40-50 години.

    Лека пръст на бабата! Дано внуците са научили нещо от нея!

    Отговор

  5. Има такива хора и сега! Ние със съпруга ми сме точно като тях! Всеотдайни и безрезервни един към друг, защото сме познали истинската, неизбежната любов във другия. И нямат никакво значение хората и обстоятелствата покрай нас, защото има нещо по-силно в което вярваме и чрез което съществуваме. Така живота ни е пълен. Пожелавам на всеки да усети тази вечност, това е смисълът…

    Отговор

  6. Камелия, това, което са ти оставили любимите хора, които вече ги няма, е част от теб и винаги ще бъде с теб и ще ти помага. Хубаво е, че споделяш тази невероятна история, защото за много от нашите съвременници тя би изглеждала по-скоро като част от измислен роман – толкова рядко вече се срещат такива отношения. Но самото знание, че ги има, вече променя нашето мислене. Сигурна съм, че всеки, който я е прочел, ще я запомни. Аз също съм доволна, че случайно (но в резултат на решението на собственика на блога да я публикува) успях да попадна на нея.

    Много съжалявам, че причината да я научим е толкова тъжна, но аз вярвам, че духовните контакти си остават непроменени, особено, когато връзката е била тлкова дълбока.

    Хубаво би било на всеки да му се случи да изживее такива отношения, но вероятно трябва да съумеем да си ги извоюваме.

    Отговор

  7. Камелия 26 юни 2006 в 9:26

    Благодаря още веднъж на Йовко за това, че публикува историята ми – не спирам да повтарям на дядо, че не трябва да плаче, да се затваря в тъгата си, а да си спомня всички хубави мигове, които е имал с баба и да е благодарен за щастието, което е изпитал и любовта, която е имал защото толкова много хора преминават през живота без да изпитат нищо подобно. А приятелите ми, и всички, които четат този блог се надявам да разберат за себе си, чи смисълът на живота не е да скърбиш за човек, който си загубил , а да го обичаш, когато е до теб!

    Отговор

  8. Много красива история !
    И моите баба и дядо бяха така.
    За съжаление дядо си отиде…
    Но за радост остави спомена от красив 65 годишен съвместен живот.
    Изпълнен с любов, обич и уважение.

    Отговор

  9. Наистина красива история… и тъжна… Компромиси е важно да се правят, особено в любовта! И понякога стремейки се към доброто получаваме обиди и „награди“… Защо ли?

    Отговор

Ако искате да споделите нещо