Този текст не е мой. Публикувам го по молба на едно момиче. Тя се казва Камелия и май това е повече от достатъчно…

Днес стават 9 дни от смъртта на баба ми – беше жизнена жена, но така и не успя да превъзмогне смъртта на майка ми преди почти година и половина…

За всички ни е тежко, но най-вече за дядо ми – заедно са 54 години. Искаше ми се да направя нещо в памет на семейството, което са създали – защото историята им уникална и за мен специално е вдъхновение и мечта.

Дядо ми харесал баба на снимка – негов колега моряк му показвал снимки на съпругата си и нейни приятелки – една от тях „омагьосала” дядо. Написал и писмо от Братислава и като се върнали от курса слязал на пристанището в нейното село – баба ми е от едно влашко село. Нямало я сред посрещачите, била на работа, но вечерта, с помоща на нейни прятелки на „движението” ги срещнали и запознали. И до днес не знам как дядо е „познал” своята жена само от една снимка и от къде баба е събрала смелост да последва един непознат на толкова километри, какво ли я е привлякло в дядо за да реши да остави приятеля си (бозаджията на селото, който като разбрал, че губи баба събрал приятели и цяла нощ пели и свирили за нея на баира над къщата им).

Това, което ме е удивлявало през целия ми осъзнат живот е връзката, която имаха – бяха по цял ден заедно и нощем се будеха за да си говорят. Дядо и до сега се гордее, че довел най-хубавото момиче – не всичко е било розово разбира се – по-голямата му сестра, която той преженил не му проговорила 7 години.

Дядо разказва, че като във всяко семейство се е случвало да имат дребни дразги, някой в яда се да каже по-тежка дума, но никога на са сядали на маса или не са си лягали сърдити: „как иначе, не бих могъл да заспя” допълва той „ обръщах нещата на майтап, прегръщах я, виновният се извиняваше и всичко се оправяше”. Някой от братовчедите ми попита: ами ако баба беше виновна – пак ли ти правеше първата крачка?” – „да, да, няма значение, прегръщах я.”

Мислех си колко сила трябва да си човекът, който прави повече компромиси в името на семейството и пренебрегва гордостта си заради „общото” и ми е малко тъжно, че съм в началото на съвместен живот с приятеля ми, а вече сме си лягали сърдити…

Мога да пиша още много, но ми се струва, че това е повече от достатъчно – „приказка” от реалния живот – може би ще помогне на всички нас да погледнем с други очи на човека до нас, на любовта, на компромисите, без които е невъзможен съвместен живот.