Напускайки Пловдив преди малко, след един тотално прозаичен уикенд, прекаран там, зяпах през стъклата на колата уличките и хората, които бяха навън в следобеда. Това не е най-разумното нещо, докато шофираш, особено в Пловдив, където момичетата и жените в този град са толкова… glamour, че са в състояние да превърнат всеки естет в обикновен папарак-воайор. Всъщност бях излязъл от града, пътувах по магистралата и вече бях забравил за двата чифта абсурдно дълги и неръкотворно-съвършени женски крака, които задминах около Централната библиотека, затова се размислих за някои не толкова мимолетни неща.

Всъщност свикнал съм с хармонията на този град и макар скоро да започвам седмата поредна година, в която не живея там, тя не ми е чужда. Именно тази хармония може да ме накара да се почувствам завършен и спокоен в моментите, когато не се връщам там по задължение или работа. С подобна хармония ме привлича Созопол, когато лудницата на сезона започва да утихва. Или Търново привечер, макар твърде малко смрачавания да съм преживявал там… Не знам на колко различни хармоници мога да се намеря спокоен и удовлетворен, нетърсещ, поне в миговете на пълнота и завършеност. Преди като, че ли бяха повече… На повече честоти долавях споделени трептения, свързани с нещата които харесвам, хората, които обичам или приятелите, с които съм… Почти сексуално е – защото хармонията е вид завършеност, като след оргазъм, а отсъствието и те кара да се чувстваш като риба на сухо….

В търсене на хармония, трябва да съм прекарал по-голямата част от съзнателния си живот до момента. Търсенето на хармонията със самия себе си също не е малко предизвикателство, но се предполага, че поне след пуберитета всеки би следвало донякъде да е намерил себе си. Усещането за унисон с останалите, обаче е нещо, което винаги ме е вълнувало – дали защото се променя непрекъснато, дали защото зависи от времето и обстоятелствата или пък защото е важно за мен.

Трудно успявам да съхраня дори приятелството си с някого, ако хармонията, която ни е събрала изведнъж изчезне. Не знам дали има приятелства завинаги. Аз нямам. Първите си истински приятели намерих едва в университета и хармонията с някои от тях е още жива, но това все пак е рано да бъде обобщено като завинаги. С ученическите си приятелства или тези от детството нямам и идея дори какво се е случило – сякаш никога не са същестували. Не е останала и капка синхрон между това, което бях тогава и това, което съм сега. Може би това е причината да загубя хармонията с миналото си.

Всъщност не тъгувам за нея – рядко тъгувам за неща, които е трябвало да останат в миналото. Тъгата по хармонията не я връща. Нито опитите за реставрация. Поне при мен… Забелязал съм, че хармонията не се връща по принцип. Намираш я другаде, в нови хобита, нови приятели, нова професия… и не разбираш точно – ти ли я преследваш или тя теб. Единствено преследването е сигурно. И това, че от време на време се намираме… една от причините, които ме карат да очаквам бъдещето си с любопитство и усмивка.

Накратко за Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

  1. Понякога да се връщам към „остарелите“ си приятелства именно заради носталгичните спомени за времето, когато сме били в хармония. Но когато се срещнем се оказва, че реално няма какво да си кажем, няма го „онзи“ първоначален ентусиазъм и емоция събрали ни тогава. Сани една връзка – носталгия. Това разбира се отнася не само за приятелствата, но и за местата, където съм бил преди. Връщането към определени места от миналото често изпитвам като пътуване с машина на времето. Цоп, и се оказваш в басейн от емоции неизпитвани с години…

    Приятелства /места завинаги?

    Ние сме като вълни, които се променят. Веднъж си на една честота, друг път на друга. Станциите се сменят. Но в това, че двама души вече са престанали да трептят с една и съща честота няма нищо лошо. Защото важна е една много по-всеобхватна хармония – тази на музиката създавана от всички нас на планетата, през целия ни живот.

    Отговор

  2. Йовко, сбъркал си представката май. Ин != Екс

    Отговор

  3. Ами то понеже си беше мое самовглъбяване си беше съвсем интровертно, ама така написано вярно излиза екстровертно – така, че и двете представки са верни :-)

    Отговор

  4. Странно е как едно място може да ти носи хармония. Има малко неща, които предизвикват това усещане у мен и едно от тях е София. Огромният град в моите очи е най-уютното нещо на света и се състои само в няколко улици, в няколко кестена, просто едно малко спокойно селце, в което съм израснала. Селце, в което живеят приятелите ми и роднините ми. Голяма част, да не кажа 99% от хората около мен са „стари“ приятели. Дори новите ми познанства са пак свързани със старите ми приятели. Непрекъснато се променяме, заедно. Променяме се в хармония… Променяме се един друг и се моделираме взаимно. И всеки път, с всеки един от тях някак се завръщам вкъщи… Всеки път, когато се прибирам от някъде изпитвам почти еуфорично усещане за моите предстоящи любими улици, за моите си места, за моите си приятели, за моята си София. София, която я няма в предизборните обещания на кметовете (и слава богу), няма я и в новините вечер… В това отношение съм страшна късметлийка. Признавам си :) Желая ти хармония, Йовко!

    Отговор

  5. Благодаря!… A propos, едно от нещата, които чета с невъобразимо удоволствие напоследък е твоят блог! :-)

    Отговор

  6. Значи сме квит…:-)

    Отговор

  7. … едно от тях е София

    Значи не съм само аз … от край време ми е някак неудобно, че родният ми град е София същата тази от която не съм излизал никога за повече от два месеца и то само няколко пъти докато бях казармата. А и не съм искал.

    „Родно място“ винаги се асоциира със малки китни селца или уютни малки градове а при мен ето това огромно, ужасно в много отношения място наречено София което нищо досега не ме е накарало дори за момент да си помисля да напусна.

    Отговор

  8. Да, София е моето китно селце, моето голямо и любимо завръщане, това място, което и аз не съм напускала за повече от месец май… И никога не съм си и помисляла. Понякога, когато пътувам си казвам – Тук мога да живея! Всъщност само 2 пъти ми е минавала такава мисъл – в Афитос и в Сардиния, но за кратко. Било е моментна ваканционна еуфория, но после ми минава. И в таксито от летището, още на Цариградско, вече съм забравила. Не си само ти. Не сме и само двамата, сигурна съм. Нищо, че родният ни град е огромен, мръсен понякога, по своему грозноват, но носи хармонията, за която говори Йовко… То е необяснимо!

    Отговор

  9. Аз мога да кажа че имам три родни места, с които ме свързват еднакво емоционални връзки. Едното от тях е София. Това от което страдам напоследък е именно загубата на хармонията. Остарявам ли или какво, не знам, но новата София не ми харесва. Първата жертва на нашето ново развитие е именно естетиката (красотата на града), след това паднаха жертви комфортът, след това традиционните исторически места (примери – аптеката, която не е аптека, царевец, който отдавна не е царевец). Тази София не е МОЯТА София.
    Трябва да има поне едно място в града, където да можеш да общуваш лице в лице с града си, без външни смущения, там където каквото и да е времето в момента пейзажът ти отговаря нещо, ако го попиташ. Именно хармонията на Йовко.
    А такива места вече се броят на пръстите на едната ръка.

    Отговор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *