/ Лично

Интровертно за хармонията

Напускайки Пловдив преди малко, след един тотално прозаичен уикенд, прекаран там, зяпах през стъклата на колата уличките и хората, които бяха навън в следобеда. Това не е най-разумното нещо, докато шофираш, особено в Пловдив, където момичетата и жените в този град са толкова… glamour, че са в състояние да превърнат всеки естет в обикновен папарак-воайор. Всъщност бях излязъл от града, пътувах по магистралата и вече бях забравил за двата чифта абсурдно дълги и неръкотворно-съвършени женски крака, които задминах около Централната библиотека, затова се размислих за някои не толкова мимолетни неща.

Всъщност свикнал съм с хармонията на този град и макар скоро да започвам седмата поредна година, в която не живея там, тя не ми е чужда. Именно тази хармония може да ме накара да се почувствам завършен и спокоен в моментите, когато не се връщам там по задължение или работа. С подобна хармония ме привлича Созопол, когато лудницата на сезона започва да утихва. Или Търново привечер, макар твърде малко смрачавания да съм преживявал там… Не знам на колко различни хармоници мога да се намеря спокоен и удовлетворен, нетърсещ, поне в миговете на пълнота и завършеност. Преди като, че ли бяха повече… На повече честоти долавях споделени трептения, свързани с нещата които харесвам, хората, които обичам или приятелите, с които съм… Почти сексуално е – защото хармонията е вид завършеност, като след оргазъм, а отсъствието и те кара да се чувстваш като риба на сухо….

В търсене на хармония, трябва да съм прекарал по-голямата част от съзнателния си живот до момента. Търсенето на хармонията със самия себе си също не е малко предизвикателство, но се предполага, че поне след пуберитета всеки би следвало донякъде да е намерил себе си. Усещането за унисон с останалите, обаче е нещо, което винаги ме е вълнувало – дали защото се променя непрекъснато, дали защото зависи от времето и обстоятелствата или пък защото е важно за мен.

Трудно успявам да съхраня дори приятелството си с някого, ако хармонията, която ни е събрала изведнъж изчезне. Не знам дали има приятелства завинаги. Аз нямам. Първите си истински приятели намерих едва в университета и хармонията с някои от тях е още жива, но това все пак е рано да бъде обобщено като завинаги. С ученическите си приятелства или тези от детството нямам и идея дори какво се е случило – сякаш никога не са същестували. Не е останала и капка синхрон между това, което бях тогава и това, което съм сега. Може би това е причината да загубя хармонията с миналото си.

Всъщност не тъгувам за нея – рядко тъгувам за неща, които е трябвало да останат в миналото. Тъгата по хармонията не я връща. Нито опитите за реставрация. Поне при мен… Забелязал съм, че хармонията не се връща по принцип. Намираш я другаде, в нови хобита, нови приятели, нова професия… и не разбираш точно – ти ли я преследваш или тя теб. Единствено преследването е сигурно. И това, че от време на време се намираме… една от причините, които ме карат да очаквам бъдещето си с любопитство и усмивка.

Йовко Ламбрев

Йовко Ламбрев

Инженер, IT и интернет експерт, предприемач и блогър. Понякога запален фотограф. Фен на книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

Повече
Етикети: Лично
Интровертно за хармонията
Сподели