Искрено и лично

Здрасти, Йовко :))

Като че ли поради факта че блогването леко отшумява, или пък може би поради това че туитването става по-популярно, забелязвам все по-малко активност от твоя страна на йовко.нет, което е малко тъжно. Но може би е за добро. Все пак винаги ми е харесвало, че поставяш качеството над количеството.
Едно от първите неща които правя събота сутрин е за заредя страницата с чаша кафе в ръка /понеже знам че голяма част от постовете публикуваш точно тогава/ и да видя нещо ново. Някак си деня изглежда по-различен след това. Надявам се на голямо завръщане на не-малката сцена и свежи идеи.

Поздрави и респект

Получих това писмо преди повече от месец. Не съм писал тук приблизително от същото време. Нищо, че непрекъснато в последните месеци се заканвах, че това ще се промени.

Истината е, че промяната не идва сама, и не се случва, ако не я случиш. В последните месеци, а всъщност вече повече от година, се оказах в безтегловност по отношение на твърде много посоки, които иначе броях за основополагащи за моето светоусещане. И причините за това бяха, както около мен, така и вътре в мен. Плъзнах се по наклона на прекалената дипломатичност и компромисите – и в професионалния, и в личния си свят. А тази плоскост е коварна – започвайки с мънички компромиси и отстъпки – можеш неусетно да се озовеш в капана на това, те да се случват за сметка на твои отвоювани територии, позиции и усещания.

Нито блогването отшумява, нито туитването е станало по-модерно за мен. Просто преди имах повече неща за казване. И повече импулси да го правя, дори когато нямах какво да кажа. С времето обаче, а и наблюдавайки ентусиазма на „продуктивните“ блогъри, които понякога стигат до по няколко поста дневно, реших че аз искам да пиша само, когато имам какво да кажа. А това съвпадна по време с разни обстоятелства, които ми пречеха да се изразявам свободно, да работя по моя начин или просто задушаваха креативността ми. Най-лошото е, че посоката на вектора на някои от тях беше откъм приятели, близки и хора, чийто авторитет уважавам. В името на нечий комфорт, загубих своя. Започнеш ли да съобразяваш с какви думи изказваш мислите и чувствата си, какво да напишеш или не, в зависимост от това дали и кой може да го прочете, и какво може да си помисли, това е КОШМАРЕН капан.

И да – аз се вкарах в него. Съобразявах дали няма да нараня клиент, колега, приятел, хората около себе си. Уморих се да съобразявам и въпреки това, с някои близки и приятели се разминавахме заради разкази, фотографии или споделени мисли. Разбира се, че винаги все някой ще има за какво да се засегне, но упорството, с което на моменти не бе уважено личното ми пространство и позиции, ме хвана много неподготвен.

Аз съм техничар и работохолик, но не мога без доза красота в ежедневието си, глътка въздух, парченце поезия, креативни провокации… Клишетата ме убиват. Балансът вътре в мен беше нарушен и се наложи да преподреждам всичко. Ама наистина всичко.

Хубавата страна на това е зарядът, който носи всяка такава промяна, новите хора, около теб, с които си се сблъскал за добро или лошо, тези които предстои да срещнеш, очакванията за бъдещето, дори естественото плахо любопитство от неизвестното, някъде напред пред теб…

Много ми липсват няколко добри приятели, които ме зареждаха с енергия и подклаждахме взаимно креативността си, които никога не са спирали кретенския полет и най-ненормалните ми идеи и с които много трудно се виждаме напоследък. Никак не ми липсват обаче тези, които като енергийни вампири се сещаха за мен, само когато съм им нужен, и ме превърнаха в скучен и за самия себе си.

Вече съм в края на преподреждането… или в началото на много нови неща – зависи от гледната точка. След само още 5-6 седмици ще се окажа на прага на съвсем нови и различни предизвикателства, които със сигурност няма да са безпроблемни и лесни, но в тях ще бъда на мястото си и много повече себе си. Този, който бях позагубил напоследък. Може и да греша, разбира се. Но съм твърдо решен да опитам. И ако се проваля, да опитам отново… и след това пак…

След всичко това, мисля че в момента се усещам по-силен. Да гледам напред, да мечтая (в моята посока!), да пазя територията си (дори грубо ако се налага!), да не допускам кухи авторитети да налагат тезите си над моите…

Най-голямото ми предизвикателство е да се отуча да съм твърде дипломатичен с хора, които (или когато) не го заслужават 🙂

Дали ще пиша повече занапред тук в своя блог – не знам. С голяма вероятност да. И не само тук. Но със сигурност повече не съм щастлив да бъда наричан блогър. Това винаги е било не просто блог, а моят сайт. Дори преди думичката блог да влезе в светлината на прожекторите. И ще продължи да бъде – личен сайт – лично пространство online – за тази част от моя личен свят, която нямам против да бъде на светло.

Блогването не отшумява – но няма да ми е мъчно ако отшуми блогването, което създава шум без полза – или поне аз не искам да съм част от него.

Пише ми се – и това не се е променило. Но истински – което включва и думи, които нараняват, разкази, които пускат кръв. Думи, които не докосват нямат никакво значение. Не ми се живее безцветно и не искам да пиша безцветни изречения. На когото му е трудно да ме понася да не ме чете.

Снима ми се – това е най-непродуктивната ми като общ брой снимки година до тук – и много малко от тях стават за показване. И затова приключвам с опитите си да реализирам чужди идеи и проекти за сметка на своите. Ще споделям каквото знам, мога и искам, ще организирам и подпомагам доколкото мога разни интересни неща, но само когато те са интересни и за мен и аз съм част от тях. Обратното дотук само консумираше енергията ми и не доведе до никакъв смислен ефект. Занапред ще правя своята фотография – сам или в екип – но ще правя фотографията, която ми допада, темите, в които искам да се ровя – фотография с позиция и теза зад кадъра, провокативна фотография, говореща фотография – дори, когато казва неща, които не са приятни.

И най-важното – ще се виждам повече с приятелите си. Ще търся нови. Ще поискам прошка от тези, които пренебрегнах заради неща, които не си струваха. И ще забравя тези, които ме забравиха, когато не им бях от полза. Или които не могат да ме преглътнат такъв, какъвто съм или какъвто искам да бъда. 🙂