За да се роди любовта е нужно само малко надежда. След това надеждата може да си отиде, но любовта вече съществува.

Има любов, която не забелязваш, защото тя толкова леко докосва студенината на ежедневието, че не би могла да го промени, ако някой не и подаде ръка. Има любов, която връхлита като торнадо и след нея остават само разбити мечти и остатъци съществуване. Има любов, която чакаш с дни, месеци, седмици и години, а тя все не идва и не идва, обречена на несъществуване… Има любов, която се колебае дали да премине прага на настоящето и понякога го прави, а друг път просто си остава в бъдещето… много често завинаги…

Има обаче такава любов, която независимо дали ще се случи или не, променя съзнания, срива стени, върши чудо след чудо. Тази любов понякога адски боли, а друг път те задъхва от щастие, понякога те води, а друг път е сляпа, понякога те убива за да те възкреси или да те погуби завинаги. Такава любов не можеш да предизвикаш, нито пък да търсиш или пренебрегнеш. Не можеш да я пропуснеш край себе си незабелязано… Когато се случи, ти просто знаеш, че това е ТЯ… знаеш, че животът ти тръгва в нов коловоз – знаеш, че нищо няма да е както преди… знаеш, че дори самият ти няма да си вече точно същия…

Това е ИСТИНСКАТА любов – тази която остава, дори евентуално да си отиде някой ден – остава в някои от пукнатините на сърцето и напомня за себе си с меланхоличния си ревматизъм. Остава в погледа и влагата в очите, остава в сънищата и спомените – остава едновременно в миналото и бъдещето… Защото само тя умее това…

За тази любов си струва всяка саможертва, всяка възможна или невъзможна цена, всеки миг и всеки дъх от краткото ни и чупливо съществуване. Дори ако тази любов опустоши сърцата ни завинаги… Тази любов идва за да остане и за да ни промени, и от нас зависи дали ще ни възвиси или погуби. Идва в косите на едно момиче и очите на едно момче, в сплетените им ръце, в една прегръдка или едни докоснати устни…

Затова ще търся тези коси, които могат да ме накарат да забравя слънцето, вятъра, себе си и да копнея докосването им. Търся това истинско усещане, което може да ме накара да живея истински. То може да е трудно, да изглежда невъзможно, да боли, но аз знам, че си струва, защото да избягаш от това е непростимо. Може да го чакам дълго, да го преследвам седмици и месеци, да ме обливат съмнения и колебания… може дори да боли непоносимо, но… аз знам, че това е ТЯ – усмивката на Любовта. И вярвам, че любовта ражда любов…

Ще чакам онзи ден, в който ТЯ – ИСТИНСКАТА ЛЮБОВ ще се сгуши до мен и… ще остане… Не зная къде и кога ще бъде това, не зная колко път ще сме извървели заедно или отделно. Не зная дали ще мога да и се порадвам толкова, колкото ненаситната ми жажда за нежност и щастие би искала, но стига това да се случи преди последното ми издихание, значи е имало смисъл и не съм изживял живота си напразно.

Дори ако този последен дъх е цената, която трябва да платя за да го заслужа…

Пловдив, 8 май 2001 г.

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

Един коментар

  1. Tекст на повече от 10 години, написан в нощта на 27-мия ми рожден ден, оставен да живее свой живот, без да е подписван от мен досега. Аз просто го следвах – и сляпо, и осъзнато, като свое лично верую, въпреки че не ме доведе до никъде. И продължавам… колкото и наивно да звучи или да е…

    Иска ми се да вярвам, че онова мое Аз, което го написа тогава, не се е променило… твърде много… освен, че е десет години по-близо до последното си издихание.

    P.S. Една от причините да го публикувам е, че бива плагиатстван от какви ли не сайтове и хора, което не е особен проблем, но много от тях го подписват от свое име, което меко казано не ми допада!

Коментарите са затворени.