Изненади, изненади...

– So, I have a day-off?
– Oh, yeah! Congratulations! Sorry but…
– Well, I’ll be back tomorrow morning…
– See you.

Всъщност заедно с просяците днес открих и друго много често срещано явление тук в Прага – уличните чейнчаджии – присъстват си около всяко по-оживено място из центъра съвсем недискретно. И също толкова недискретно атакуват минувачите с директни оферти за добра цена на транзакция. Явно местната полиция им създава грижи, защото там където има от единия тип патрули няма от другия. Всъщност полицейското присъствие из Прага е ненатрапчиво, но съвсем осезаемо. Почти навсякъде се мярка или автопатрул или пешеходна полиция – особено през вчерашния почивен ден. Та полицаите, просяците и чейнчаджиите тук са като абсента – почти във всеки магазин. У нас това питие тъне в забрава нещо…

Днес денят беше пълен с изненади…

Оказа се, че болест повалила колегата и днешния ден увисва. Цял ден за разходки из Прага? Ужас! Няма толкова космополитен град, който да може да ми задържи вниманието за цели два последователни дни. Особено ако съм сам. Географията за мен винаги е била само обвивка на нечие присъствие – в случая, присъствайки си сам тук, това по-скоро е обвивка на отсъствия.

Както и да е, направих една глупава снимка на сградите на IBM и Sony, които тук в Прага са една до друга – части от някакъв технологичен парк, а най-забавното е, че явно наблизо е и HP, защото забелязах много хора с техни чанти за лаптопи по пътя. Още по-весело е, че IBM и Dell са в една и съща сграда – номер 4. Купих си обратен билет за метрото и се засилих отново към центъра, където ми е и хотела. Две спирки преди музея, където смятах да сляза ми се мярна интересна гледка, но докато реша да слязя потеглихме. Реших да сляза на слeдващата станция и се върнах с обратния влак. Билетът така или иначе важи цял час.

Метрото на Прага определено ме впечатли. Само три линии са, означени с A, B и C или зелен, жълт и червен цвят. Така ги и наричат – вчера мацката на рецепцията ми обясняваше как за да стигна до офиса трябва да се кача на червеното метро (т.е. C). Само, че влакчетата се движат с безумно темпо и през интервал от 2 минути. Няма грешка – докато слезеш и стигнеш до изхода на станцията следващия влак изсипва нова порция слизащи. И това е така в най-работните периоди на денонощието. После интервалът се раздува до безумните 5 минути. Такова метро не бях виждал – ясно защо е толкова популярно и всички го ползват – като знаеш, че имаш влакче през 2-5 минути.

Спомням си авантюрата на един пловдивски кмет за околоградска железница. Идеята беше супер – влакове през половин час – няколко спирки из града и около него – чудно. Построиха се допълнителни отсечки за да се затвори железопътния пръстен около града и всичко тръгна и хората започнаха да го ползват – удобно, точно, бързо и евтино. И схемата на 30 минути лесна за помнене и употреба. Ама там се намеси гениалната българска мисъл за оптимизация и реши, че някои влакове трябва да се премахнат, защото нямало достатъчно натоварване (разбирай пътници в тях). Така разписанието се накъса и в него се появиха едночасови и дори час и половина дупки. Трябваше вече да знаеш кога точно се движи влакчето (демек да си ходиш с разписание в джоба), което доведе до какво – до отказ на хората да го ползват, което доведе до нова оптимизация, до нов отлив, докато се стигна до два-три влака на ден, които никой освен централна гара не знаеше точно кога и дали се движат. И идеята биде погребана качествено. Та и тук не всички влакчета са пълни до уши – пътуват си и празни, но интервалът е две минути и толкова – т’ва никак не разбират от оптимизация чехите да му се не види.

Всъщност върнах се само една станция назад, която се нарича Вишеград. Оказа се, че си е струвало, гледката към Прага беше чудна. Направих няколко снимки и пак влязох в метрото – и този път слязох под Музея, откъдето тръгнах сутринта.

Купих си хот-дог с много горчица, защото нямах идея какво ме питаше лелята в закусвалнята и просто се съгласих. Както и да е преглътнах го – бях гладен. Реших да мина през хотела и да обмисля някоя дестинация за обхождане. Прегледах Financial Times, който намерих на вратата си сутринта на излизане – това е още един от детайлите на хотела. И тръгнах към единия от мостовете, който е близо до Пражкия театър. Но бях забравил да си заредя батерията на фотоапарата, която още вчера беше доста изцедена. За щастие за няколко снимки имаше сила, но се наложи да се връщам до хотела, но и без това точно този мост не се оказа особено попадение. Беше с хубава гледка към съседния, обаче, който така или иначе беше в плана, а и според картата се води за забележителност – Charles bridge. Днес беше чуден ден – направо пролетен.

Зарядното напомпа батерията за по-малко от час докато щраках новините по CNN и BBC. Напъхах я в апарата и отново потеглих. На улицата пред хотела се разминах с млада и доста симпатична дама, която определено се взираше в мен така, че се зачудих дали ми няма нещо на лицето, но в огледалата на асансьора щях да забележа ако някой междувременно ми е направил дупка в черепа.

– Йовко?…

Не може да бъде – чух своето име, произнесено с несигурна, въпросителна интонация. Обърнах се. Същото момиче, с което се разминахме втренчено…

– Явно си ти щом се обърна – вече по-уверено и усмихнато каза непознатата.
– Аз съм или поне така се казвам, но ти… вие коя сте? – объркано попитах. Момичето беше облечено в типичен business casual стил, нищо отличаващо се. И въпреки, че съм отвратителен физиономист все трябваше да изплува в паметта ми някакво предположение, а такова нямаше.
– Никога няма да се досетиш коя съм! – още по-весело се усмихна момичето.
– Ами преди известно време пих кафе в заведението на една моя бивша съученичка. Тя ме позна, говорихме си, но и до днес не знам коя беше тя, а така и не се осмелих да я попитам за да не я обидя – така, че ако не искаш и за теб да разказвам някога така, се надявам да ми кажеш.
Тя се разсмя, но аз продължавах да се чувствам достатъчно глупаво.
– Помниш ли… Ив? – След кратка драматична пауза произнесе името си тя, което тук в този текст е сменено заради някои джентълменски съображения.
Аз първо вероятно съм зяпнал, после онемях, а след това произнесох не особено умното словосъчетание:
– Не може да бъде!?
– Аз съм! – тя само дето не се превиваше от смях на улицата – И не знам за теб, но много се радвам да те видя, въпреки че съм не по-малко изненадана от теб.
– И аз се радвам, извинявай, просто не мога да повярвам… – подадох и ръка. Тя я пое, но се намръщи…
– Ще се ръкуваме? Аз да не съм ти някаква непозната, с която се запознаваш на улицата. Можеш да ме прегърнеш поне… – и преди да реагирам тя го направи.

Само една жена може с пет реплики да ти размести понятията и ориентацията. Това не може да съм аз – да се прегръщам с момиче, с което само преди 90 секунди се разминах на същия този тротоар. Къде са операторите на скрита камера? Определено я прегърнах дървено, но тя обаче искрено се радваше – почувствах го по импулса и. А аз продължавах да не мога да го осъзная.

Тя трябваше да бъде едно момиченце, с което си играех като малък – бяхме приятелчета и прекарвахме много време заедно – по детски – после всеки тръгна по пътя си. В различни училища, после различни квартали – никога не съм знаел нищо за нея. Съвсем нищо. Не съм я виждал оттогава. Повече от 20 и няколко години навярно… Ужас! Как да я позная?
– Как ме позна – толкова време мина – променили сме се хиляди пъти? – попитах колебливо.
– Преди повече от половин година случайно попаднах на yovko.net, търсейки съвсем друго нещо и всичко съвпадаше – нямаше как да си друг човек – няма много хора с твоето име, на моята възраст, от Пловдив, с по-възрастни родители, за които явно се налага да се грижиш, а и живееш там май пак в стария квартал.
– Да – те живеят там, къщата вече я няма, но апартаментът е в блок на същото място.
– Е, стана ми интересно тогава и те чета – прочела съм почти всичко в сайта ти, но никога не съм коментирала нищо – а пък в мрежата има твои снимки. И така…
– Да, моят прословут блог… трябваше да предположа…
– Знаеш ли, аз всъщност бързам… Ти какво правиш в Прага?
– В командировка съм, но днес се оказа, че няма какво да правя.
– А докога си тук?
– В четвъртък летя обратно.
– Сам ли си? Искаш ли да се видим довечера?
– Ами нямам какво особено да правя. Защо не? Къде? Имай наум, че не познавам Прага…
– И аз. В кой хотел си?
– В този, покрай който се беше запътила. – Посочих Radisson.
– Аз съм в Хилтън.
– Нямам идея къде е, но мога да го намеря…
– Няма проблем – аз поне знам къде е твоя. Тук отново в 18:00 добре ли е?
– За мен ли? ОК е, разбира се.
– Добре – така е по-лесно. Извинявай, ще се видим довечера, че закъснях. – помаха ми с ръка и почти се втурна нанякъде в обратна на моята посока.

Аз продължих към набелязания Charles bridge и си мислех за необичайната среща. Всичко, което помнех за Ив беше толкова далеч от това, което видях сега. Никога не съм и предполагал, че дори и да я срещна ще се разпознаем, защото нямаше нито една допирна нишка, по която да се случи. Бяхме невръстни хлапета, които дори тогава не са представлявали нищо особено едно за друго освен приятелчета за игра. И точно когато съм в Прага и имам свободен ден, в който нямам какво да правя и щъкам по улиците… какво да се случи, да се срещна точно с порастнало сякаш в някакъв друг паралелен свят невръстно момиченце от най-ранното ми детство. Тогава тя беше глупавичко и малко затворено в себе си хлапе, с което играехме на криеница, а сега изглежда на уверена в себе си, доста емоционална и зряла жена. Честно казано нямах идея за какво можем да си говорим. Това беше просто един човек, който не познавах тотално. Никак…

Charles bridge наистина е феноменално място…