Jazzy

Понякога се чудя кое прави нервността на един ден реална. Темпото винаги е забързано – дори когато дните привидно изглеждат спокойни. И въпреки това има дни, в които това ми доставя удоволствие – да стресът и удоволствието от достатъчно много отметнати неща – има и дни, в които всичко става трудно, с усилия над нормата, които те превръщат в беземоционално, средностатистическо, човекоподобно клише.

Излязох от офиса около час преди кацането на Branden за да се презастраховам срещу задръстванията, а и на сайта на аерогарата предвижданията бяха за по-ранно кацане с около 15 минути, което се оказа вярно. Заради грижите си с багажа обаче Branden се забави повече от час след останалите.

Докато го чаках се разхождах из минималистичната чакалня на аерогара София и вглеждайки се в лицата на различните непознати постепенно успях да се извадя от ступора на офисното ежедневие. Навън валеше първия за тази зима сняг, времето беше сиво, а чакалнята хладно безлична, но това беше истинско, пипващо се, случващо се… Наяве… Jazzy…

Стоях си там с предполагаемо глуповато изражение на лицето и идиотската табелка с името на госта в ръцете ми и се откъснах… Пречиствах се… Излюпвах се сякаш от черупката на безсмислието. Ако нямаше да изглеждам двойно по-глупаво навярно бих се и усмихнал или затананикал нещо под носа си…

После Branden все пак се появи и тръгнахме към хотела, приказвахме си за какво ли не и вече бях себе си. И ми беше гот. И усетих онова, което всеки път, когато нещо започва да се случва след много усилия, те гъделичка отвътре с удовлетворението от нещо създадено, случено, провокирано. Някак изведнъж вече знаех какво трябва да кажа на откриването след малко повече от 30 часа, каква трябва да ми бъде точно презентацията и много-много други неща.

Само за около час и половина в компанията на себе си и вглеждане навътре… Jazzy…