Капки джаз

Ароматът на дъжд във въздуха явно ме провокира да пиша. А всъщност изпитвам наркотичен глад да чета. И не купчината книги покрай леглото ми, започнати и изоставени до средата, които не намирам причина да довърша. Чета буквички около себе си, макар да предпочитам да чета в очите ти. Чета наоколо, защото нямам къде да се вгледам. Освен насън… и мисля, че вече знам защо хората не можем да контролираме сънищата си. Вероятно, иначе много от нас няма да имат причина изобщо да се събуждат. А с мечтите може да е различно – те винаги са в твоята посока. Наяве. Ако имаш куража да се размечтаеш. И да ги следваш… Винаги ми е било интересно защо на английски имат обща дума за мечти и сънища…

Няколкото капки по предното стъкло ме карат да се протегна към радиото и да превключа на плейлистата в телефона ми, която знам че харесваш. Знам го първосигнално. Необмислено. Изначално. Сякаш винаги съм го знаел. Плейлист, който може да запълва тишината в купето по пътя, но не може да запълни седалката до мен.

Не пускам чистачките, защото имам нужда от още… капки… джаз… и нощ… От път пред себе си, който дори трудно да виждам на фарове, да води погледа и сърцето ми. И в един момент, поглеждайки в страничното огледало отдясно, да мярна познат силует с периферното си зрение… твоят притихнал и заслушан силует, почти слял се със седалката и с нощта. Притворила очи, за да чув(ств)аш по-добре. И тишината изведнъж ще спре да бъде празна. Мълчанието ще придобие смисъл. А музиката ще зазвучи уютно.

Пътят ще загуби значение, защото географската му посока може да сочи навсякъде, но тази другата, която всъщност ще ни заведе наистина някъде, може да бъде само една…

А дъждът ще ухае на пролет…