Като лято

Лятото винаги започва изневиделица. Със слънчев уикенд, веднага след няколко хладни седмици. Или с лятна буря, която измива дори въздуха със свежестта си. Лятото винаги е усмихнато и свежо. Закачливо притичва през седмиците, в които любовта е навсякъде, плажовете са пълни, погледите смели, а чашите потни. Късите топли вечери се преживяват лесно, а утрото e незабележимо, ако наблизо няма кафе, море и безвремие, в което да се насладиш на отраженията му. И да заслушаш шумоленето на вълните…

И ти си като лято, свежо в утрините си и топло като нощите си. Прескачаш задъхано през сезона на съществуването си, сякаш календарът е безкраен. Сякаш морето винаги ще е топло, а северният бряг на Созопол никога няма да се превърне в сива и пуста граница между очакванията и несбъднатото.

Ти си като лято, което още не се случило. Като ситен пясък, който е приятно да докосваш, но не можеш да задържиш между пръстите си. Като бризът, който Южната крепостна стена дори не успява да възпре, и той криволичи из малките улички, из които няма значение дали бързаш или не, защото всъщност стигаш все на едно и също място – по-близо до себе си…

Ти си като лято, което не може и не бива да бъде уловено. Като път, който води към нещо истинско и заради това няма точна посока и указателни табелки. Като неоткрито съкровище, недовършен разказ, несбъдната мечта… незапочната мелодия…

Ти си лятото, заради което тайно бих подпъхвал листчета между календара за да отложа есента. И инерцията. И несбъдването. И разминаванията. И отчаянието. И болката. И студа. И празнотата. И липсването. И безсъниците. И… себе си…

Защото ти си лятото, а аз съм есента…