Къде сме ние?

Избягвам да гледам новини. Подтискат ме. Жълти са. Занимават се с клюки, слухове и неща, които някой уж бил казал, но то всъщност не било вярно, поради защото било извадено от контекста или всъщност означавало съвсем друго.

Откакто позволихме на един президент да шикалкави за някакви си танкове (но все пак си замина заради това) повлякохме крак толкова ужасно, че понякога се питам в реален свят ли живея или това е някаква болна проекция на въображението ми.

Само за пет минути преди малко чух как за един министър бил съществувал картон номер някакъв си, че бил бивш агент ама това всъщност се обяснявало с това, че бил пътувал много по държавни дела из чужбина навремето.

Прокуратурата взела, че арестувала ей така без никой да знае защо шефа на някаква си банка, а в същото време главния прокурор задава шеговити въпроси на журналистите в стил „А кой беше Иван Костов?“ и ги убеждава, че не познавал никакъв Чорни. А накрая като му омръзна предложи да се разделят „без притеснения за тяхното здраве“, което аз освен заплаха не знам как да го нарека… И на този фон хич не ме интересува кой бил прав и кой бил крив. Просто това не може да е нормално. Никак…

И всичката тази наглост е само защото я позволяваме… Как толкова време не ни омръзна да сме безразлични и да не се опитаме да хакнем малко я агент Смит, я Архитекта… или направо Матрицата…