През деня – в късния мрачен следобед разцъфна
докато вън облаци притискаха времето.
И то се прегъна, сепна се, рухна…
Извади от дебрите спомени бремето,
отдавна мечтано, пропуснато, дирено…
Яви се отникъде, от сивото нищо
на дните – разхвърляни дупки на сирене –
безлично студени
и бледи,
и хремави също.
Това ли е краят на лудото дирене?
Ти ли ще стоплиш палитрата с чувства,
забъркана с време, хленч и вина, но правдива?
Дори да останеш само предчувствие
и като роза си страшно красива.

3 декември 1996
Пловдив