Когато се отчайват мечтателите

На този ден, преди точно две години, текстът по-долу бе публикуван в тогавашния Капитал Light. Тъй като за това време издателството следва да е изконсумирало всички търговски ползи от този отминал брой, го добавям и в своите лични online архиви.

Когато в началото на една и съща седмица научиш, че един от най-близките ти приятели съвсем скоро ще напусне България, а малко преди края й изпращаш с еднопосочен билет друг скъпоценен приятел зад граница, не може да не се постреснеш. Не, че вече не се е случвало. Нито някога ще престане да се случва. Динамичният съвременен човек пътува много. Търси, иска и очаква повече, гъвкав е и приема по-спокойно и нормално предизвикателствата на живота, най-често със завидна лекота намира решенията им. А те и двамата са съвременни човеци. Съзнателно и неспонтанно са стигнали до своите изводи, рационално са потърсили решение и са обмислили всички рискове, вреди и ползи от промяната. Направили са своя избор и са намерили изход, който за съжаление, като в онзи тъжен виц с радио Ереван, съвпада с летище София.

Единият го прави в името на семейството и децата си, за да живеят по-добре, в по-чистоплътна и подредена държава, а другият – в стремежа си да сбъдне себе си, да твори и създава изкуство. И понеже са ми приятели, освен че ги познавам добре, са близки до мен и по душевност и светоусещане. Тогава е лесно да чуеш и неказаното – това, което се подразбира между приятели. Нещата, които са само намекнати или дори не е нужно да се намекват. Най-искрено им се зарадвах за новите мечти, казах им, че ще им стискам палци и наистина цялото ми Аз вътрешно ги подкрепяше в това нелеко решение…

Но – нали винаги трябва да го има – остана онова кухо усещане… за загуба и отдалечаване. Усещането, че нещо не е наред и че нещата не се случват, както трябва. Защото думите и на двамата бяха подквасени с онази едва доловима емоция, с която изоставяме предишна квартира или затваряме хубава книга – не точно защото това искаме, а защото сме стигнали до края… и повече няма…

Защото не е онова бягство, което много хора направиха и правят от безизходица и се втурнаха да мият чинии и да строят капитализма на други държави. Те не бягат от нищо и никого, а търсят това, което са загубили надежда, че ще намерят тук. По-стряскащо е, понеже е рационален избор на смислени хора с потенциал, мечти и бъдеще. Които са стигнали до корицата, след която повече няма, повествованието завършва тъпо, но няма и опции за пренаписване на историята. А те могат да започнат нова книга. И го правят… само че другаде…

И ако първата вълна бяха притиснатите от обстоятелствата и авантюристите, втората ще е болезнено страшна, понеже това са хората, които останаха да променят нещата, повярвалите, мечтателите, куражлиите, хората, които не следват, а създават. Защото не е страшно да стигнеш дъното, но ще е страшно, ако се окаже, че всичкият импулс и енергия, концентрирани в това да се оттласнем от него, се е оказал недостатъчен заради твърде много гратисчии, свръхбагаж или разредено с вода гориво. Демотивиращо и разочароващо е, ако си призван да създаваш, да променяш или да си добър в нещо, от което никой тук няма нужда. Човешкият живот е кратък, за да го посветиш само на оттласкване от дъното. Особено ако гратисчиите не намаляват, а тези, дето само подвикват окуражително, също не вършат работа.

Всъщност историята завършва щастливо. А този текст се получи минорен. Промяната е нещо хубаво, търсенето също, тези хора няма да престанат да бъдат такива, каквито са. Ще продължат да правят това, което обичат, да сбъдват мечтите си, да вярват в себе си и куража си за промяна. Просто винаги е малко тъжно, когато се отчайват мечтателите.