Контрасти и нюанси

Прибрах се в София в късния неделен следобед. Различни спомени и мисли се въртяха из главата ми през последните няколко дни, а навярно ще е така и следващите няколко. Ще ми трябва малко време да свикна с мисълта, че вече не е нужно всеки ангажимент или нещо, планирано с приятели да бъде винаги под условието на случайността. Ще ми трябва и малко време да отпусна сърцето си, свикнало с четиригодишното очакване за някаква тревожност.

Когато в събота мълчаливо газех из глинестата кал на Рогош и гъстата мъгла си мислех, че въпреки тъгата всъщност това бе цената нещата да си дойдат на мястото. На практика аз загубих баща си преди няколко години, а не сега, тогава когато още можех да разговарям с него. Времето понякога няма силата да променя нещата. Нито смъртта да има последната дума за нечие отсъствие или присъствие. Иронията на живота се случва да е над тези неща.

Снощи, държейки една нежна длан, тайничко си помислих за изворите на живот, сила и вдъхновение, които можеш да намериш и в глинестата кал, и в тъгата си, но най-вече в докосването до една ръка или в усмивката, в надеждата, пред която същото това време понякога отново би могло да е безсилно.

Днес (понеже реших да не ходя на работа) се радвах на пролетното усещане от деня над София – от настроението, идващо от вълшебните облаци над града, от синьото небе, от хората наоколо. Всичко това, потвърждаващо единствената възможна истина, че въпреки всичко или всъщност именно заради всичко това, животът е хубав и продължава.