Краят на света

Напоследък разсъждавам много за креативността. Непрекъснато ме гложди усещането, че живея в свят, в който всеки се е заровил в дребнотемие (не изключвам себе си също). Дали защото е по-лесно, дали заради някаква инерция, или защото се увличаме едни други, но болезнено ми липсва мислене, или дори фантазия, с размах.

Снощи – на гости при приятели – научих, че било публикувано изследване каква част от заглавията в киното през 80-те, 90-те и сега през първото десетилетие на новото хилядолетие са оригинални, каква част са адаптации и каква римейк на предишни творби. Не запомних точните цифри, но едва ли ще изненадам някого, както и аз не бях, че през 80-те са преобладавали оригиналните и нови заглавия, през 90-те набъбват адаптациите и в по-малка степен римейк заглавията, а в наши дни повечето неща са римейк, по-малко адаптации и най-малко оригинални и нови неща. И едва ли е само в киното…

Преглеждам си музикалната колекция и виждам, че почти не си купувам съвременни творци, а или нови неща на стари динозаври, или просто си слушам музиката на миналия век. В съвременната литература също не успявам да се влюбя дълбоко. (Почти) няма в какво…

Оглеждам се в бизнеса около себе си – моята фирма, близки други такива, повечето от клиентите си – и откривам същото свито, предпазливо залитане към познатото, към клишираното и утъпканото. Окей, криза е, но именно оригинални, нови и дори рисковани идеи могат да рестартират това привидно спокойно униние навсякъде около нас.

Живее ми се в динамичен свят, гладен за нови идеи и рисковани начинания. Не искам да повярвам, че съм част от фригидно поколение, което почти няма с какво да бъде запомнено… Защото, вторачени в края на света, най-много да го дочакаме. Понеже човек винаги стига там, където се е запътил…