Късметчето от сутрешното ми кафе в офиса гласеше, че… „за да се сбъдне някоя мечта, трябва първо да си я представиш“… или нещо подобно. А навън беше необичайно пролетно, топло, свежо и цветно. Небето беше толкова синьо, а слънцето толкова оранжево в отраженията на стъклата по бизнес-сградите, че адски съжалих, че нямам фотокамера със себе си, но Fuji-то ми замина на кратка SPA-почивка до UK по програмата Fujifilm X100 Platinum Service, а мен куриерите на UPS не щяха да ме вземат.

Въпреки това настроението ми беше различно през целия ден. Въпреки понеделника, въпреки предизвикателствата, едно от които се върти наоколо от известно време и в крайна сметка реших да приема, макар и да изглежда доста костеливо. Най-малкото е тласък в доста различна за мен посока.

Тази седмица сменяме офис. Или поне започваме постепенно да напускаме този, който през последните 5-6 години приютяваше израстването на Опънинтегра. Иска ми се да вярвам и че следващата стъпка, която предстои за всички ни е свързана и с този отскок, за който толкова дълго се засилвахме. Отскок също много рискован, на фона на всичко наоколо, но такъв за който времето е настъпило. It’s now or never. Както беше казал един политик преди време – ако не се провалим, сме обречени да успеем…

А преди малко се прибирах пеша към колата си през центъра, след приятен и много зареждащ разговор. Любувах се на топлата вечер и светлините по Левски… и си спомних за сутрешното късметче… и за това как преди време търсех съботно-неделно кафе и няколко месеца по-късно то само ме намери. Дори в началото не го забелязах, защото не беше и не е точно кафе, но е почти напълно същото, каквото си го представях…

През уикенда, обичам да седя до прозорец, през който влиза слънце (поне когато го има)… На удобен стол, а не на мека мебел. Може да е най-обикновен или дори плетен, а през топлите дни през прозореца да влиза свеж въздух. Съседните маси да не са твърде близо и персоналът да не щъка непрекъснато наоколо. Отвън да има живот – пешеходна улица, парк, море, хора… не сгради и бетонирани площадки. Харесва ми усещането за средиземноморие или стара Виена… С някакъв ненатрапчив jazzy chillout или ambient наоколо… Място, което изглежда еднакво окей да пиеш сутрешното си кафе, или да изпратиш деня с аромата на пура и хубаво уиски…

Тази вечер открих, че думите ми не само са се материализирали, а аз съм наоколо толкова често и някак неусетно, че дори не съм го забелязал. А най-хубавото е, че там сякаш не можеш да се озовеш сам или случайно. Трябва да те заведе приятел, ти да доведеш приятели или дори да ги намериш там…

Има дни, които помня и дълго след това ми липсват… и днес беше точно такъв ден.

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

3 коментара

  1. Честито и приятно изкарване в новия офис!

    А късметите, те винаги се сбъдват :)

    Отговор

  2. аз отдавна открих своето кафе, и то е всяка пейка в парка или на улицата, или бордюр, саксия, стълбище…. много ревностно си ги избирам според настроението – също като маси в заведение :) а самото кафе – то е в пластмасова чашка, откъдето си го поискаш :)

    Отговор

  3. „за да се сбъдне някоя мечта, трябва първо да си я представиш“

    – добре казано… :)

    Отговор

Ако искате да споделите нещо