Да надхвърлиш целта си не значи, че си я постигнал! (Конфуций)

Вече знам как се чувства процесор, щракайки между задачи, които претендират непрекъснато за вниманието и времето му. От миналия четвъртък system idle процеса ми не смее да надигне глава. Днес за пета-шеста поредна вечер ще си тръгна от офиса с идеята да се наспя, но снощи си легнах едва два часа и половина след полунощ, в което няма нищо лошо, ако не трябваше да ставам днес в 7.

Всичко започна в четвъртък вечер след срещата с Владо и нуждата от спешен идеен проект до края на седмицата, за да го има в пощата си рано в понеделник. Всъщност този срок никак не ми се видя кратък, но успях да засиля окончателната му версия едва в един след полунощ в неделя срещу понеделник. Все пак спазих срока… Всъщност темпото се обърка от рожденния ден на Fujitsu-Siemens в замъка на Sofia Land по случай 5-тата им годишнина, на което се занесохме с Мишинев.

Партито за 3-годишнината им беше по-готино според мен. Замъка има ужасна акустика, която нито за музика, нито за речи върши работа. А и Карамба тогава беше с далеч по-секси персонал. Всъщност по-късно вечерта, наблюдавайки Нина Николина сред гостите, когато вече беше слязла от сцената се замислих колко тъжно е да си звезда в България. Никой не те забелязва – или по-скоро всички те забелязват, но никой не си говори с теб, вечеряш сам като част от сделката, нямаш нито охрана, нито бесни тълпи почитатели, слизаш от сцената и си точно толкова никой, колкото всеки от останалите… Блясъкът е само… маска или… липсва. Всъщност за протокола – стори ми се далеч по-красива на живо от невъзможните и фотоси тук-там. Включително и сесията и за Playboy.

Видях се с много колеги от бранша, с няколко познати, с журналисти. Асен от Егоист дори спечели колонки за компютър със subwoofer, но още не се е похвалил как звучат. А и някои хора продължаваме да очакваме статията му за blog-културата. Там покрай глъчката и веселието, което Нина Николина, Струнен квартет и Акага създаваха, се натъкнахме на интересен, но труден проблем с терминални емулации, който ми утрепа свободното време през weekend-а в Пловдив.

Младен се появи от Канада, завърнал се за две седмици и естествено преподреди приоритетите ми за мързел допълнително. Не се бяхме събирали старите приятели от университета адски много време. Май липсваше само Пейо, но като че ли всички свикнахме с отсъствието му. Замислих се, че за последната година съм видял Младен два пъти, а Пейо три пъти – първият живее в Монреал, а вторият в София.

Всъщност още в петък разбрах и че започвам нов проект – при това като lead architect. Проектът е тежък, сложен и пълен с подводни камъни и неясни моменти. С него архитектурните ми проекти стават три и потенциалните ми security ангажименти май избледняват. Не стига, че превключвам между личните си, обществените и други проекти, ами сега и в офиса ще щракам както между направленията, така и между проектите във всяко направление. Голяма веселба!

А вчера беше понеделник – вече съм споделял колко обичам понеделници. Вчерашния при това беше качествен. Пуснах набързо един Linux рутер за един офис – ей така пътьом, водих колата в Allianz за да я снимат отново, защото забавих с един ден вноската по застраховката си, видях се с Nick от Sciant, а в офиса action, action, action…

Щастливци бяха тези, на които им отвърнах с някоя телеграфна реплика в ICQ – съжалявам, не е това начина за общуване с мен. Като видя повече от десет светещи съобщения и просто ги skip-вам. Така правят претоварените процесори! Не смогвам да се видя с всички – дори с приятели, на които много държа! Съжалявам – надявам се да ми останат приятели… Съболезнования за всичките проблеми, които искате да споделите, но не съм в състояние да мисля по тях. И понеже не виждам time slot, в който да помогна най-разумно ми се вижда да reject-вам още на входа. Default firewall policy: DENY ALL.

А дамите, простете ама – това горното не ви ли кара да бягате през десет планини в десета – никое момиче не е в състояние да понесе ежедневието ми… по-далеч от мен…

Вардаааааааа! ;)

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

15 коментара

  1. Тъкмо се зачудих къде се загуби… Даже започнах да подозирам, че само аз и Maniax сме останали да блогваме :).

    Отговор

  2. Ами нещо като самоирония откривам между редовете. А и момичето не би било с теб за да те понася, а защото иска да е с теб. Мислиш ли, че ще си все такъв – зарит с работа? Mислиш ли, че никой (никоя) не е в състояние да те промени? А не мислиш ли, че самият ти искаш да се промениш…

    Отговор

  3. Валери: Ами тука съм – жив съм още – даже мърдам ;)

    Ася: Ще ти отговоря малко по-късно или утре… Ама, че въпроси ми задаваш…

    Отговор

  4. Разкрит съм… ;)

    Да, самоиронията блика наистина, но пък и не съм го крил това последното. Съгласен съм, че не очаквам някой да ме понася – най-малкото гледам да не го позволявам, a усещането да съм „зарит в работа“ със сигурност не е от най-приятните.

    Понякога обаче е вълнуващо – в смисъл такъв, че аз харесвам всичко, което правя и то не ми тежи. Е, предпочитам моето си темпо, а не лудницата на деня, но не винаги можеш да избираш. Така, че понякога си позволявам да загърбя себе си (временно), в името на нещо (уж) важно. А понякога това освен, че ограбва мен наранява и най-близките ми… Но какво да се прави. We will pay the price, but we will not count the cost, пееха Rush едно време…

    Надявам се, че няма да съм все такъв – зарит в работа. Но нали се сещаш, че то това зависи най-вече и от мен. Навярно в момента предпочитам да е така. Друг път ще предпочета да си лежа на плажа…

    Иначе със сигурност мога да се променя, сигурно даже искам да се променя – аз всъщност непрекъснато се променям – но трябва да си имам и основателен повод или причина… нали се сещаш… И затова ме кефи да си тананикам като житейска сентенция една друга песничка на Rush:

    We go out in the world and take our chances
    Fate is just the weight of circumstances
    That’s the way that lady luck dances
    Roll the bones
    Why are we here?
    Because we’re here
    Roll the bones
    Why does it happen?
    Because it happens
    Roll the bones

    Отговор

  5. По хубаво от /позитивната/ промяна няма!

    Отговор

  6. Самоирония винаги има, това го правят хора с чувство за хумор :-) И не е тя най-страшното. Нито количеството работа. Други неща са страшни – когато се самоизхабиш :( После трябва да намериш онова, което ще те зареди с енергия. Или някой, който те чака.
    А аз излизам в интернет-отпуск от днес, ще разкажа как е минало :-)

    Отговор

  7. Появи се най-после… направо беше притеснително отсъствието ти. Даже първи сняг заваля по-късно … :) радвам се че си добре

    Отговор

  8. Хора, само 4 дни отсъствах от блога си… Недейте така :)

    Отговор

  9. Ами липсваше ни! Някои хора си започваме деня с разходка из блоговете наоколо. :P

    Отговор

  10. Простете, но няма как да не се усмихна… Единственият пост в този blog, в който предупреждавам нежния пол да бяга от мен през девет планини в десета се превръща в най-пълния с момичешки коментари – даже от читателки, чието съществуване досега не съм и подозирал… После как да не вярва човек, че жените правят обратното на това, което им се казва… ;)

    Отговор

  11. Да… а ти изобщо не се постара да ги предизвикаш… :)

    Отговор

  12. А, и това не е нещо ново – обикновено все аз излизам виновен. :)

    Пък и това беше моят си сайт, нали? Смятам да си пиша каквото си поискам ;)

    Отговор

Ако искате да споделите нещо