Living on demand

Living on demand

Да надхвърлиш целта си не значи, че си я постигнал! (Конфуций)

Вече знам как се чувства процесор, щракайки между задачи, които претендират непрекъснато за вниманието и времето му. От миналия четвъртък system idle процеса ми не смее да надигне глава. Днес за пета-шеста поредна вечер ще си тръгна от офиса с идеята да се наспя, но снощи си легнах едва два часа и половина след полунощ, в което няма нищо лошо, ако не трябваше да ставам днес в 7.

Всичко започна в четвъртък вечер след срещата с Владо и нуждата от спешен идеен проект до края на седмицата, за да го има в пощата си рано в понеделник. Всъщност този срок никак не ми се видя кратък, но успях да засиля окончателната му версия едва в един след полунощ в неделя срещу понеделник. Все пак спазих срока… Всъщност темпото се обърка от рожденния ден на Fujitsu-Siemens в замъка на Sofia Land по случай 5-тата им годишнина, на което се занесохме с Мишинев.

Партито за 3-годишнината им беше по-готино според мен. Замъка има ужасна акустика, която нито за музика, нито за речи върши работа. А и Карамба тогава беше с далеч по-секси персонал. Всъщност по-късно вечерта, наблюдавайки Нина Николина сред гостите, когато вече беше слязла от сцената се замислих колко тъжно е да си звезда в България. Никой не те забелязва – или по-скоро всички те забелязват, но никой не си говори с теб, вечеряш сам като част от сделката, нямаш нито охрана, нито бесни тълпи почитатели, слизаш от сцената и си точно толкова никой, колкото всеки от останалите… Блясъкът е само… маска или… липсва. Всъщност за протокола – стори ми се далеч по-красива на живо от невъзможните и фотоси тук-там. Включително и сесията и за Playboy.

Видях се с много колеги от бранша, с няколко познати, с журналисти. Асен от Егоист дори спечели колонки за компютър със subwoofer, но още не се е похвалил как звучат. А и някои хора продължаваме да очакваме статията му за blog-културата. Там покрай глъчката и веселието, което Нина Николина, Струнен квартет и Акага създаваха, се натъкнахме на интересен, но труден проблем с терминални емулации, който ми утрепа свободното време през weekend-а в Пловдив.

Младен се появи от Канада, завърнал се за две седмици и естествено преподреди приоритетите ми за мързел допълнително. Не се бяхме събирали старите приятели от университета адски много време. Май липсваше само Пейо, но като че ли всички свикнахме с отсъствието му. Замислих се, че за последната година съм видял Младен два пъти, а Пейо три пъти – първият живее в Монреал, а вторият в София.

Всъщност още в петък разбрах и че започвам нов проект – при това като lead architect. Проектът е тежък, сложен и пълен с подводни камъни и неясни моменти. С него архитектурните ми проекти стават три и потенциалните ми security ангажименти май избледняват. Не стига, че превключвам между личните си, обществените и други проекти, ами сега и в офиса ще щракам както между направленията, така и между проектите във всяко направление. Голяма веселба!

А вчера беше понеделник – вече съм споделял колко обичам понеделници. Вчерашния при това беше качествен. Пуснах набързо един Linux рутер за един офис – ей така пътьом, водих колата в Allianz за да я снимат отново, защото забавих с един ден вноската по застраховката си, видях се с Nick от Sciant, а в офиса action, action, action…

Щастливци бяха тези, на които им отвърнах с някоя телеграфна реплика в ICQ – съжалявам, не е това начина за общуване с мен. Като видя повече от десет светещи съобщения и просто ги skip-вам. Така правят претоварените процесори! Не смогвам да се видя с всички – дори с приятели, на които много държа! Съжалявам – надявам се да ми останат приятели… Съболезнования за всичките проблеми, които искате да споделите, но не съм в състояние да мисля по тях. И понеже не виждам time slot, в който да помогна най-разумно ми се вижда да reject-вам още на входа. Default firewall policy: DENY ALL.

А дамите, простете ама – това горното не ви ли кара да бягате през десет планини в десета – никое момиче не е в състояние да понесе ежедневието ми… по-далеч от мен…

Вардаааааааа! 😉