Нощта е астматично опустяла
и само времето
се гъне
прозаично
в безплоден задух,
с темпо вяло –
безпаметно
във своята статичност.

И ту се виждам,
ту се губя
в призрачност –
като в двоична алгебра –
досадно точно.
Сред купесто-тревожна
облачност
и лятото,
което не започна…

Облечен в сивосив човекобран,
почти трагично е,
а ти е смешно.
„Дойдох и си отивам
неразбран,
един загря и то погрешно“.

24.08.2005
Пловдив