Меланхолия

Преди години, когато неволно се оказах в центъра на събитията около горещата тогава тема за свободния софтуер или софтуера с отворен код се оказа, че темата е интересна за съвсем различни хора. Различни като статут в обществото, различни като подбудите, с които пристъпваха към идеята. Имаше и много, които и до днес го предпочитат, защото просто е безплатен в представите им, въпреки че непрекъснато повтаряхме обратното при всяка възможност.

Тези различни хора и до днес искат да чуват предимно аргументите за своята си теза. И до днес фенът на софтуера с отворен код няма общ знаменател – това си има и добрите и лошите страни. Най-лошата е крайният индивидуализъм. С болка през последния месец наблюдавах как FOSS общността у нас дори не реагира по темата ODF vs. OOXML. И не – не е виновно лятото, понеже това е тенденция. Истината е, че българска FOSS общност няма. Има епизодични напъни за нещо – толкова. И OpenFest е напън, и конференциите на linux-bg.org и всички други неща. Радостното е, че поне напъни има. Но на мен ми е тъжно. Нито вече се чувствам част от тази общност. Как да се чувстваш част от нещо, което липсва…

През последните две седмици около SimpleStudio е лудница. Подобно на ранните времена на FOSS движението. Различни хора виждат различни ъгли на идеята и съответно са привлечени/отблъснати от едно или друго. Дори не смогвам да пиша на всички и се наложи да съставя нещо като циркулярно шаблонно писмо и да го разпращам в отговор, за да уточнявам, че старта е в края на октомври. Новият сайт се стараем да е готов идните няколко дни, дано той поне успокои нещата с по-подробно разписаната идея.

Иначе в последните дни ми се налага да държа нещата „на фокус“, да припомням това, за което сме се събрали заедно, да обяснявам какво е Creative Commons – при това на по-голямата част от хората. Ролята на ментор и провокатор не винаги ми е удобна. Понякога никак. Нито съм сигурен, че винаги налучквам верния подход към всички. Само, че SimpleStudio ми е по-скъпа на сърцето идея от всичко друго досега и държа да я съхраня и случа както трябва. Определено няма да е лесно. Понякога се чувствам като сапьор на поле с противопехотни мини…

Днес с Elrisha си говорихме за това какво виждат хората в една снимка. Защо дори когато идеята е очеизвадно на повърхността повечето хора се плъзгат отгоре и, макар и добронамерено. Виждат нещо, хващат си детайли, но не търсят идеята, не чуват автора, не усещат снимката… Не съм сигурен дали изобщо под една снимка трябва да има коментари. Мълчанието понякога е най-добрия комплимент…

Май тук му е мястото да кажа, че не споделям Twitter-манията. Поредния начин за плъзгане по повърхността…

Докато пишех това, с Хриси си говорехме за четенето между редовете и за нежеланието на хората да се гмурнат по-надълбоко в нещо. Тя си спря блога, аз май все по-рядко пиша между редовете… когато толкова малко са тези, които четат там…

Коментарите към тази тема са предварително затворени…