Това няма да бъде поредният ми пост за фотография. Само така ще изглежда…

Затова ще започна със заглавието на една чудесна книга – Basic Critical Theory for Photographers. То може да звучи малко подвеждащо за някой, който очаква поредния учебник за едно или друго. Доста неща, както този пост, изглеждат по един начин в началото и в последствие. Книгата е сборник текстове в контекста на значението на фотографията, от културна и философска гледна точка. Тази, която някак все по-рядко осмисляме, гледайки една или друга фотография или дори общувайки помежду си.

Интересно ми е колко малко неща виждаме като гледаме фотография. Колко малко неща ни докосват, когато слушаме музика. Колко малко общуваме извън първичността на думите…

А изкуството е общуване всъщност. От края на двадесети век или може би няколко поколения насам, сякаш изкуството е все повече състояние, цел и елитарност, отколкото посока, движение и общуване. Съвременният човек се е фокусирал твърде много в целта и амбициите си, вместо в това да бъде себе си. Толкова, че няма как да не се загуби в тази фиксация. А амбициите не бива да отнемат от удоволствието. Ако снимаш, пишеш или свириш за удоволствие, това те води към себе си повече отколкото всичко останало. Защото така се реализираш като човек, което всъщност ти е нужно за да се превърнеш в това, което искаш – фотограф, актьор, инженер или илюзионист.

Не можеш да си едно или друго само, защото така си решил. Всъщност вероятно можеш, но това ще изисква концентрация и енергия, която иначе би използвал да твориш – там където си силен и си на мястото си. А прекалената фиксация ще ти носи разочарования, отчаяния, загуба на вдъхновение… защото си фиксиран не в пътя, а в целта си. Така не забелязваш – твоят собствен път, не сядаш да отдъхнеш на някой крайпътен камък, не научаваш уроците на живота си. Повтаряш грешка след грешка и губиш вдъхновение след вдъхновение.

А всъщност ако не бързаш да стигнеш целта и започнеш да съпреживяваш пътя си до нея, ще имаш време да се оглеждаш, да общуваш с останалите, да криволичиш и да изпитваш удоволствието от развитието си, вместо да стискаш зъби единствено за оргазма на постигнатата цел. Оглеждайки се и общувайки, всъщност ти се отваряш за света и енергиите му. Тогава няма как да загубиш вдъхновение, защото те – вдъхновенията – са навсякъде около теб. Вдъхновенията са енергия. Само трябва да се отвориш за нея. А енергията има смисъл, когато се движи, сблъсква, разплисква, протича през теб, и околните… това е изкуството, което би имало значение. Когато провокира, когато зарежда, когато говори… което не е съвършено, което не е нирвана… което е посока, а не статична цел…

Достатъчно е да отворим някой много стар албум и да се вгледаме в лицата на хората – много от тях вероятно няма да са живи. Макар и да са били, когато са били снимани. Вгледайте се и ще видите, че много от снимките са унили, сякаш там няма живот. Сякаш снимката също е загубила част от енергията на човека, който не е вече между нас. Не – не са глупости… Със сигурност снимката е била по-жива, когато някой я е сложил в албума си. Снимките стареят и умират с нас. Повече или по-малко. Да, физически това е хартията, която остарява, цветовете, които избледняват, но… дали наистина не е и частичка заряд, емоционален или ментален, който ни кара да ги възприемаме различно след време… заряд, който се е загубил, защото не е бил достатъчно силен или недостатъчно подхранван.

В същия момент ще намерите снимки, картини или мелодии, от които и до днес блика такава енергия, че ако ги съзерцавате или послушате по-дълго време със сигурност те могат да променят настроения, зареждат със енергия, хората си тръгват различни.

Това е изкуството, което има значение. Изкуството, което провокира живот. Което води към истината… без да правим онази детинска грешка с допускането, че истината е една и единствена. Истината е като нас – различна, многомерна и погледната под различен ъгъл може да изглежда нееднакво. Истината не може да е твърде лична. Твърде наивно е.

Истината може да заблуждава. Истината може да търси себе си и да се крие по ъглите. Истината може да не е съвършена. И подобно на изкуството, не бива да бъде идеализирана.

А крайъгълните камъни – те не са само за почивка. Те са опорни точки. Репери… Всъщност преди малко, пиейки кафе с Петрос, чийто размисли ме провокираха за поне половината от разсъжденията в този пост, научих от него, че на гръцки думите триъгълник (τρίγωνο, тригоно) или петоъгълник (πεντάγωνο, пентагоно) са много сходни с нашите или с тези на английски, означаващи съответния брой ъгли, което не е никаква изненада, но любопитното за мен бе, че на гръцки думата агония има етимологията на нещо без ъгли. Може би не е случайно, че говорим за омагьосан кръг, ограждаме нещо в кръг, когато искаме да го защитим или отличим от останалото. А всъщност го лишаваме от опорните му точки. От истината, която стои в прахоляка на ъглите или флиртува из крайпътните камъни.

И докато не разкъсаме кръгчето около себе си няма как да излезем от него. И докато не започнем да следваме посоката си, няма как да достигнем целта си, дори по погрешка…

Знам, че този пост звучи несвързано :) Той е повече за мен, отколкото за публиката ми. А и го започнах с уговорката, че совите не са това, което са.

Просто напоследък ревизирам и разкъсвам кръгче след кръгче около себе си… и осъзнавам колко празни са били всъщност. Дори тези в Google+ заедно с хората в тях. През последната една година имах нужда от приятелите си повече отколкото всеки друг път през живота си. И видях колко много от тях погрешно съм считал за такива. Или „приятелството“ ни е било някак еднопосочно…

Това всъщност не е тъжно. Защото из ъглите или по крайпътните камъни намерих нови приятели, които почувстваха, че имам нужда от тях преди да го кажа. Които ми подадоха ръка без да я искам. Което е адски зареждащо и вдъхновяващо… И никога не е тъжно да се огледаш и да се окажеш не където трябва… Това е добра отправна точка да се преместиш в твоята си посока…

А започнах с онази книга и говорех за изкуството, защото всъщност животът е творба, чието авторство е лично и интимно, но не и изолирано. А животът в кръг, дори и да не е точно агония, е някак… безъгълен. Да скъсаш този кръг понякога боли достатъчно, но… между ъглите и посоките е пътят към себе си.

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

5 коментара

  1. Ето още една гръцка дума – агон (ἀγών). Това е състояние на непрекъснато развитие и борба със себе си и света. Надскачане – един вид. Често промяната изглежда болезнена и тежка, но изведнъж се откриват пътища и хора.
    А иначе – добра статия ;)

    Отговор

  2. Благодаря за идеята за ъглите (реперите). Дава ми повод за размисъл.
    Като говориш за гръцката „геометрия“ направих асоциация със калиграфския знак енсо. Идеята е с различен контекст от тази за ъглите, но има общо с намирането на себе си, да си позволиш да си незавършен.

    Отговор

  3. Супер-силен текст! Особено ми хареса частта, където пишеш за старите избелели снимки!

    Достатъчно е да отворим някой много стар албум и да се вгледаме в лицата на хората – много от тях вероятно няма да са живи. Макар и да са били, когато са били снимани. Вгледайте се и ще видите, че много от снимките са унили, сякаш там няма живот. Сякаш снимката също е загубила част от енергията на човека, който не е вече между нас. Не – не са глупости… Със сигурност снимката е била по-жива, когато някой я е сложил в албума си. Снимките стареят и умират с нас. Повече или по-малко. Да, физически това е хартията, която остарява, цветовете, които избледняват, но… дали наистина не е и частичка заряд, емоционален или ментален, който ни кара да ги възприемаме различно след време… заряд, който се е загубил, защото не е бил достатъчно силен или недостатъчно подхранван.

    Всеки път, като те чета, ме караш да погледна по един нов, неочакван начин на света около мен… :-)

    Благодарско!

    Отговор

  4. Откритието на този блог направи денят ми ведър…прочитането на статията ме направи уверена, че съм на правилния път…

    Отговор

  5. Никога не е късно, да се огледаш и да разбереш, че не си си точно на мястото, но чак сега разбрах (с истинския смисъл), че не е и тъжно. Благодаря за другия ъгъл и по-различната светлина на нещата. Нов разкъсан кръг. Грешките са хубаво нещо…

    Отговор

Ако искате да споделите нещо