Между пътуванията

Куфарът, с който пътувах до Истанбул, просто престоя няколко дни на пода до трикракото столче, на което понякога се опитвам да се упражнявам в това да изсвиря няколко акорда на китара. Обикновено тогава, когато не искам да гледам пощата си, не искам да браузвам из Интернет или не искам да мисля… за каквото и да било… А когато се опитвам да не мисля, все се надявам, че трябва има и друг, не толкова рационален начин, за възприемане на този толкова ирационален свят наоколо. Понякога го долавям… почти… Но сякаш ми струва усилия… докато преди не беше така. Сякаш имах сетиво, което не се налагаше да изострям, за да долавям звуците на тишината. И да ги улавям правилно… Сега е различно. Сякаш с времето съм го загубил… сетивото… а останалите се опитват да компенсират ампутираното… Но не е същото. Никога не е…

Защото куфарът просто престоя там на пода няколкото дни между едното пътуване и другото. И не попречи никому. Част от дрехите в него останаха сгънати, подобно на дните, които пропуснах пътувайки. Защото има пътувания, които те събират със самия теб и пътувания, които не го правят. Места, към които се връщаш отново и отново… и хора, с които се разминаваш непрекъснато…

И не съм сигурен дали искам да извадя багажа от куфара или просто пак да подменя част от него и да го кача отново в багажника на колата, с идея за друга посока. Или да го прескачам няколко дни, надявайки се да започне да ми пречи…

И макар да загубих бройката на разминаванията… мисля, че продължавам да предпочитам пътуванията…