Misplaced childhood
Днес сутринта отново валя сняг – за втори път през тази седмица. Първия път снеговалежът беше съчетан с ярко слънце и заради феноменалната комбинация всички го забелязваха. Днес беше обикновена февруарска сива утрин и в снега нямаше нищо необичайно… Освен, че въпреки силния валеж не се върнах за чадър.
Вървях мокър по улиците и си спомних как преди ужасно много време се вълнувах, когато идваше лятото или валеше сняг. Когато трябваше да пътувам с влак до морето вечерта преди пътуването никой не можеше да ме накара да заспя от емоции… Бях дете тогава. А като си дете забелязваш детайлите, усещаш нещата истински, вглеждаш се в очите на хората, търсиш блясъка в тях. Нужно ти е за да се намериш, да се почувстваш стъпил на нещо солидно, за да пораснеш, за да се превърнеш в някой…
В един момент обаче започваш да пресяваш само най-важните неща, защото „нямаш време“ за дреболии и глупости. Докато изведнъж се окаже, че доскоро важните за теб неща като усмивките, снега, пролетта или блясъка в нечии очи стават обикновени дреболии в пулсиращото ежедневие…
Връщам се в офиса от обяд… Вече няма и помен от сутрешния сняг навън – отново грее слънце. След няколко часа ще отпътувам за Варна за Общото събрание на ССС. С нощния влак.
Снощи спах като пън.
