Този разказ е подарък за едно много специално за мен момиче за 13 февруари – денят, в който преди точно една година за първи път видях светлината в очите и. Подарявам го и на всички влюбени, които на 14-ти февруари ще греят истински.

Tall and tan and young and lovely,
The girl from Ipanema goes walking…
   Jobim and Vinícius, Рио Де Жанейро
   Бразилия, планетата Земя (1964)

Бях опаковал всичко, което намерих в товарните контейнери. Архивирах и всички данни, които успях да измъкна от компютрите на повредения кораб и вече можех да подготвя своя за отпътуване. Не се бях сбогувал. Имах още няколко часа да програмирам бордовия компютър да поведе машината ми до междинната станция, откъдето можеше просто да бъде препратена към Земята със следващия възможен трансгалактически преход.

Мисията ми тук беше повече от лесна. Аз бях едва вторият землянин стъпил на тази адски далечна планета. Трябваше просто да прибера резултатите от микробиологическите анализи, които моят предшественик беше правил. Не вярвах да го заваря жив, заради разстоянието, което беше такова, че макар и с моя двигател, задвижван от антиматерия, аз се бях появил тук доста години след него. Корабът му се беше повредил при кацането и той не бе имал друг избор освен да изживее остатъка от дните си на тази тиха планета.

Мислех си за бледото, но очарователно сияние, което беше наистина красиво, докато доближавах атмосферата и. Може би се дължеше и на трите луни, които отразяваха толкова различно всеки път светлината от огромната звезда, която подобно на нашето Слънце бе център на тази местна галактика. През деня те почти не се виждаха, но вечер се редуваха в зенита така, че местните деляха нощите си на три в зависимост от това коя луна грее над останалите. Вечеряха със семействата си по време на първата луна, заспиваха по време на втората и започваха новия си ден със залеза на третата.

Бяха тихи и кротки – като планетата си. Приличахме си напълно външно – само по-светлата им кожа и очевидно по-крехките им тела ги правеха някак по-ефирни от нас хората. И нещо в погледа им – сякаш винаги бяха вгледани по малко и в себе си – ги правеше леко загадъчни, но много мили същества.

Тя беше дъщеря на микробиологът от Земята, който се беше влюбил в майка и след като останал завинаги на планетата. Това беше първото, което научих за нея след като намерих повредената машина и започнах да опаковам нужното.

  • Какво правиш? Това принадлежи на моят татко? – каза ми тихо тя без да усетя кога се е приближила.
  • Това не може да е негово – отговорих аз – то е собственост на една лаборатория от Земята – една много далечна планета. Изпратиха ме да го прибера. Един землянин е донесъл това тук.
  • Да, той е моят татко – усмихна се момичето.
  • Искаш да кажеш, че…
  • Нямал е къде да живее, след като много време се опитвал да поправи кораба си. Майка ми му носила храна, защото и било тъжно за него. Сближили се и после заживели заедно. Направили си дом. Мисля, че дори прилича на вашите на Земята.
  • Къде е той? Мога ли да го видя?
  • Татко вече е при Слънцето…
  • Как така?
  • Ами като бях малка той ми разказваше, че хората на Земята отивали на небето. Ние тук казваме, че отиват при Слънцето. Зная, че вие имате сезони – пролет, лято и зима, но нашето Слънце е силно и то ни прибира при себе си, когато дойде време.

Спомних си, че бях видял на дисплеите си, че атмосферата на планетата бе тънка и радиацията доста висока. Бях предположил вече, че поради тази причина тук навярно беше трудно да се остарее. Но това, разбира се, за местните бе съвсем обичайно и нормално.

  • Смъртта няма значение – усмихна се момичето, досещайки се за мислите в главата ми. – Има значение как си живял преди нея и колко светлина си подарил на останалите.
  • Аз просто се замислих, затова замълчах. Нали не те обидих?
  • Не – отново се усмихна тя и си тръгна без да каже нищо повече.

Вечерта дойде отново, точно когато се любувах на залеза, който като в някакъв абсурден пейзаж съвпадаше за кратко с възхода на първата луна към небосклона. Отново не чух кога се е доближила и почувствах присъствието и чак, когато седна до мен. Гледката над главите ни беше пленителна и въпреки, че бях наблюдавал много различни залези, този беше повече от вълшебен.

  • Красиво е, нали? – попита ме тя и се загледа като мен в небето.
  • Да! Тази гледка е омагьосваща! Един от най-красивите залези, които изобщо съм виждал някъде.
  • Не съм виждала други залези, но също обичам да наблюдавам небето. Понякога си представям, че татко и мама ме гледат и мога да доловя светлината им.
  • Светлината им? – не разбрах аз…
  • Да, светлината – усмихна се отново тя. – Много обичам семейството си.

Момичето имаше светли коси, които нежно обвиваха лицето и. Кожата и беше розово-бяла, а очите топли. Усмихваше се толкова чаровно и мило, че ми се струваше, че във въздуха се носи дъх на мед. Излъчваше топлина, доброта и грациозна нежност с цялото си същество и се движеше плавно, сякаш танцуваше с въздуха. Беше истинска и хубава до невъзможност.

  • Разкажи ми за светлината – помолих я аз.
  • Можеш да видиш само светлината на другите – отвърна тя, без да откъсва поглед от небето, а на лицето и отново изгря мека усмивка.
    Замълча за момент, погледна ме и продължи:
  • Ако си отворил сърцето си за тях. Можеш да видиш светлината на тези, които те обичат истински, а те пък твоята. Ако си заключил сърцето си вътре в теб твоята светлина угасва, защото няма кого да стоплиш с нея. Не можеш да се сгрееш със собствената си светлина, защото не можеш да я видиш сам. Трябва някой да ти подари неговата, а ти своята.
  • Защо да не можеш да видиш собствената си светлина?
  • Защото тя няма смисъл за теб – тя е за другите, за да им покажеш, че са важни и че ги обичаш. Ако не пръскаш светлината си, животът ти ще е празен и мрачен.
  • Означава ли това, че любовта е светлината, за която говориш? – попитах аз.
  • Светлината на влюбените е най-красивото нещо – усмихна се нежно тя. – Когато светят един за друг светлината им може дори да гори и да топли околните.
  • А ако никой не ти подари светлината си? Твоята светлина няма ли да угасне в самота?
  • Невъзможно е! Ако имаш светлина за останалите и те ще имат светлина за теб. Любовта ражда любов. Просто трябва да раздаваш светлината си, без да има значение колко ще получиш в замяна. И някой ден много светлина ще се върне при теб. Ако се скриеш в тъмнината на черупката си кой може да знае, че имаш светлина за него за да ти покаже своята? Кой може да види твоята светлина ако я криеш?
  • А как разбираш, че раздаваш светлина?
  • Толкова е просто! – Засмя се тя. – Ако виждаш нечия светлина, значи и той вижда твоята. Ако някой свети за теб и ти светиш за него.

Спускаше се мрак и топлината на залеза се смени с прохладната красота на нощта и на светлините от множеството домове пред мен в далечината, където навярно толкова много хора грееха един за друг. Замислих се за забързания си свят, в който живеех. Ако светлината бе метафора, то колко от нея наистина забелязвах покрай отчайващо бясното темпо на ежедневието си. Заради всички тези уж много спешни и важни неща на Земята, дали спирахме поне за миг да погледнем встрани, да видим светлината на някой до себе си, да му подарим своята, да го докоснем за момент някак, с нещо – дори незабележимо, което да го стопли за да има сили да ни отвърне със същото?

Трябваше ли да попадна тук на тази толкова далечна и древна планета за да чуя, че и без това краткия ни живот има значение само ако го споделя с някого по начин, който да прави не мен, а него щастлив, за да мога да почувствам истински топлината му. Хората тук живееха кратко, не можеха да летят във въздуха, но бяха разбрали и съхранили най-важното… А то бе толкова обикновено и простичко всъщност…

  • Светлината не е метафора – каза ми тя преди да тръгне през падащата вечер към дома си. – Виждаш ли тези бледи сияния над покривите на повечето домове? Скоро наближава изгрева на втората луна. Това е сиянието на влюбените, когато правят любов.
  • Почакай – извиках след нея – не искаш ли да те изпратя?
    Но тя беше изчезнала толкова тихо в нощта, както се бе появила.
  • Чаках те! – посрещнах я аз на следващия ден – Радвам се, че дойде отново! Разходих се днес наоколо. Хората са толкова приветливи, въпреки че съм странник за тях. Всички ли мислят като теб за светлината?

  • Нали ти казах, че това не е приказка. Светлината е нещо, което трябва да можеш да видиш без взиране и усилия – усмивката и беше по-лъчезарна от всякога.
  • Оптимизмът ти е завладяващ – усмихнах и се аз.
  • О, не винаги, за съжаление. Когато съм тъжна имам нужда от много светлина. Като всеки друг.
  • Красива си, сигурно не ти липсва светлина…
  • А ти не си ме слушал внимателно – размаха закачливо пръстче момичето. – Светлината няма нищо общо с красотата. Има значение само светлината отсреща. Моята светлина е топла и истинска само ако отсреща някой свети за мен с цялото си сърце. Има и хладна или слаба светлина, в която все нещо ти липсва. Човек трябва да намери своята, тази която изпълва цялото му същество и го кара да се чувства уютно. Да я търси, да събере сили и смелост да протегне ръце към нея и да я съхрани и опази.

Умълчахме се за момент. Аз хвърлих няколко тайни погледа към нея и сякаш почувствах, че улавям мислите и, както тя няколко пъти прочете моите.
– Тъжна ли си днес? – попитах плахо…
– Навярно скоро ще тръгваш щом си имал време днес да се разхождаш – погледна ме тя, а на мен ми се стори, че мога да се удавя в очите и.
– Почти привърших наистина. Данните се събират лесно и не заемат никакво място, а и без друго нищо не разбирам от това, което е правил баща ти. Аз съм само пратеник тук.
– Беше толкова приятно да си говорим – усмихна се тя, а вятърът погали водопада на косите и.
После двамата отново се загледахме в залеза…

Никога не го бях правил преди, но тестовата процедура мина успешно, което означаваше, че ако не възникне нещо прекалено необичайно бордовия компютър без проблем щеше да доведе кораба ми до станцията, където беше пренасочването към Земята. Проверих отново всичко – навярно за трети пореден път и затворих люка. Погледнах таймера в дланта си, синхронизиран с този на кораба и в точната секунда почувствах как той с вибриране се отлепи от повърхността на планетата. Малко по-късно се осмелих да вдигна глава и да зърна за миг отдалечаващата се точица в небето. Обърнах се към далечината и отново видях залеза – третият ми залез тук. Погледнах отново нагоре и видях как нямаше и следа от кораба ми, който вече бе някъде недостижимо далеч. Знаех, че дори ако сега в този момент някой изпрати друг кораб от Земята за мен, теоретично бе невъзможно да доживея появата му, а това ме караше да се чувствам толкова свободен, толкова истински и толкова отдаден.

Погледнах таймера и го хвърлих като плоско камъче, с което като малък правех жабки по повърхостта на водата, когато си играех край някое езеро. Повече не ми беше нужен. Времето вече нямаше никакво значение.

Още след първия залез знаех, че не мога да си тръгна оттук. Имаше нещо, което никога не бих могъл да забравя. Което имаше повече смисъл от всичко друго, което ме бе карало да се усещам ефирен, лек и преизпълнен със сили. Нещо, което единствено имаше значение и без което не можех да съществувам.

Бях я видял! И знаех защо!… Защото тя също я вижда… Бях я видял!
Светлината…

9 февруари 2005
София

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

8 коментара

  1. Прочетох разказа ти поне пет пъти, и ми беше страхотно приятно. Трудно ми е да си представя разказ, който да е в по-голяма степен писан от влюбени за влюбени… Дали не е време да си прекръстиш сайта на „Йовко без черупка“? ;-)

    Отговор

  2. И аз прочетох разказа ти няколко пъти много е добьр мислил ли си по въпроса да „станеш“ писател? ;) шегичка…

    Отговор

  3. Много хубав разказ – и много чувствен! Живей по този начин човече и щастието няма да ти убегне! А мъката е за всеки… Светлината обаче е безкрайност която ни дарява всичко независимо от другия.
    Поздрав
    Лидия

    Отговор

  4. димитър 3 юли 2005 в 20:40

    Чудесен разказ… Продължавай в същия дух! За да те даряват с обич трябва да даряваш обич и ти.
    Не бъдете егоисти ХОРА ! Поне не много…

    Отговор

  5. Този разказ дълбоко ме развълнува. Веднъж ми бяха казали, че виждат светлина в очите ми… че излъчвам светлина… Затова, това което прочетох ме трогна толкова много… Истина е това, че човек трябва да се вгледа в себе си… да търси светлината… да я открива у другите… и да има желанието да я споделя с другите… Прекрасно е да видиш и почувстваш тази светлина…

    Отговор

  6. Лек, незатормозяващ разказ. Хареса ми…! Напомня ми малко стила на Пауло Коелю.

    Отговор

  7. Наистина прекрасен разказ! Възхитително! Замислих се, че ако го бях прочел по времето, когато е писан, не бих разбрал нищичко : ) Каква ирония… През 2005-а не усещах Светлината. Още не виждах тогава. Добре, че се пробуждаме! По-добре късно, отколкото никога. Изпращам ви любов и светлина на всички!

    Отговор

  8. Димитър Стоянов 3 октомври 2011 в 21:31

    Мисията за съхраняване на човека е възможна… Ако светлината осветява посоката и смисъла на пребиваването му.

    Отговор

Ако искате да споделите нещо