Лунното момиче
Отново съм в Писаница – родното място на баща ми. Дойдох тук заради себе си – за да се опитам да остана насаме и да премисля нещата около мен – и заради баща ми, който много искаше да дойде да види родната си къща.
Това е едно световно неизвестно родопско селце, което дори не съществува на повечето карти на България. Намира се на около 5 км от Смолян и на около двадесет от Пампорово (през гората). Преди години беше известно повече на гостите си от чужбина заради Международната есперантска школа – твърде луксозен за времето си хотел – където под предлог да учат Есперанто, тук летуваха безброй поляци, чехи, руснаци и други съкафезници от бившия социалистически лагер. Казано с две думи – тук процъфтяваше социалистическия секс-туризъм. Нямам идея колко интернационални свалки са се случили тук, но броят им следва да е значителен при положение, че се познавам лично с резултатите на около десетина от тях. Уви, по това време аз бях в една толкова невръстна възраст, в която темата за общуването между половете някак не бе сред приоритетите ми, въпреки че неволен свидетел на такова общуване ставаше всеки, решил да поскита из горите и полянките наоколо.
Сега въпросната школа не съществува, а хотелската база биде потрошена от няколко летни тийнейджърски лагера, случили се в ранните години на прехода. Пътят до селото е разбит, автобусът до Устово се движи само два дни в седмицата по веднъж и хора почти не са останали. За сметка на това природата е все по-дива и девствена, все по-зелена и отворена към себесъзерцания.
Идвах тук винаги, когато търсех отговори, когато имах нужда да се заредя със светоусещане или просто заради емоционален рестарт. Идвах и с приятели, и сам. Тук за първи път преди години правих любов. Тук създадох илюзията си за Лунното момиче. Не, това не бе същото момиче, с което за първи път го направих – ако трябва някак да я нарека бих я нарекъл Водното момиче – тя беше гимназиалната ми любов. Може би най-романтичната и изстраданата досега. А Лунното момиче – не зная коя е… Може би съм я срещнал и сме се разминали, може би още не я познавам, а може би е съвсем наблизо до мен – в момента няма как да съм сигурен.
Днес пристигнах в Смолян около обяд, заведох баща ми и майка ми до леля. Чувствах се странно – за първи път прекрачих прага на къщата с мисълта, че няма тя да отвори вратата, че няма да чуя силния и и радостен глас. Тя винаги ме е посрещала сърдечно и ведро. Тя ме научи да готвя пататник – класическо родопско ястие от настъргани картофи – още като бях хлапе. Днес я видях безмълвна и втренчена в нищото на смъртното си легло. Баща ми, разбира се, се разстрои – не беше виждал сестра си от около две години. Тогава всъщност той направи инсулт почти у тях – за щастие относително лек. Сега пък тя – значително по-тежък. Гледах ги двамата и топка беше заседнала в гърлото ми. Помислих си как едно поколение си отива за да дойде другото и как никога вече спомените за тези парченца от детството ми, свързани с времето, прекарано тук, няма да бъдат същите. Как това, което не съм казал на леля ми просто остава неизказано… как дори вече е късно да кажа някои неща на баща си и на други съвсем живи (засега и по класическата дефиниция) хора около мен…
За малко се видяхме и с другата ми леля в Устово и продължихме към село. Винаги, когато съм драпал пеша по този път и са ме качвали разни хора с коли съм си казвал, че когато някога имам кола и аз ще взимам тези, които срещна по този път нагоре. Днес за първи път го изкачих със своя кола, но не застигнах никого, когото да кача. На селското площадче пред Есперантото стояха само две жени. Селото застарява – отдавна няма млади хора тук и то постепенно се обезлюдява и опустява. Жива е само вилната зона до гората, където двадесетина вилички посрещат епизодично собствениците си от София, Пловдив или Кърджали и техните гости.
Нашата къща е една от последните на ръба на старото село и вилната зона. Някога зад нас беше гората, а сега са вилите. Къщата е стара, каменна, на два етажа – с недовършена пристройка отпред. Не бях идвал четири години. Последният път бях тук с бившата си приятелка – прекарахме една самотна няколкодневна отпуска, в която осъзнах две неща – че не мога да преживея много време далеч от темпа на града и че с нея сме стигнали онзи ужасен момент, в който нямаме какво повече да си кажем и дадем един на друг – дори в леглото. А вероятно двата извода бяха някак свързани. Тя може би беше моето Огнено момиче. Въпреки че беше ужасно срамежлива за скорпионената си зодия за да я определя така. Всъщност точно тази и стеснителност може би ме накара да си мисля, че тя може да е Лунното момиче. Беше толкова стеснителна, че не можеше да заспи гола – да не би през нощта някой да влезе неволно в стаята ни и да я види ако се е отвила. Даже, когато просто няма кой да влезе… А пък голотата за мен е вид общуване и винаги е означавала първо близост, доверие, отдаденост и липса на прегради и дистанции, а едва после еротика и привличане… Както и сексът е предимно общуване, а не просто креватна гимнастика – общуване, което ако липсва, сексът някак е вял и безсмислен… Днес си припомних онази нощ тук с нея, когато за първи път си го помислих. Тя лежеше в леглото до мен, бяхме сами в цялата къща, а нещо не беше наред – толкова не беше наред, че докато правехме любов през главата ми изпулсира мисълта дали това не е някоя от последните ни нощи заедно. Беше… Тази нощ беше втората от само двете, в които тя заспа съвсем гола до мен, другата бе двадесет и шестия ми рожден ден – това си бях поискал вместо подарък. На следващия ден събрахме багажа си и се върнахме в Пловдив. Беше август… Последният ни месец заедно.
След като обядвахме днес, оставих майка ми и баща ми в къщата, а аз гушнах Nikon-а си и реших да се разходя наоколо сам. Имах нужда точно от това – с такава идея се завърнах тук след четири години. Исках да опитам да потърся в миналото нещо от преди… Спуснах се по стръмната пътека към плевните на селския овчар Гочо, две от кучетата му недружелюбно ръмжаха насреща ми. Казах им нещо с кротка интонация и те ме пуснаха да мина – този номер с интонацията работи безотказно с кучетата и котките – иначе можеш да рецитираш и Макарена или Сепултура, но е важно да го правиш кротко.
Запътих се към гробищата – не смятах да ходя там – днес е петък, а при мъртвите се ходи обикновено в събота, но все пак кривнах натам. Снимах селото от височината пред тях – беше пусто и безлюдно в горещия следобед, а след това направих няколко снимки на некролозите на каменния зид пред вратата и на самите гробове през оградата. Някак празното село и тихите гробища бяха част от една и съща самотност. Забравих да снимам веригата на вратата. Исках един близък план на ръждивата верига, фокусиран прецизно върху някоя от брънките и, а фонът с гробищните камъни отзад да остане размазан. Ще го направя утре, като отида на гроба на баба Мария и дядо Йовко, на който съм кръстен – искам да ги помоля нещо мислено. Днес тази молба се роди у мен докато бях в църквата в Пампорово – заведох майка ми и баща ми там – в Св. Успение Богородично. Не зная откога не бях стъпвал в църква, но тази тук е толкова необикновена и някак много повече от църква… Душата ти се отваря… А и тази природа наоколо… Присъствието ми там бе второто ми пречистване за тази седмица.
Върнах се обратно към чешмата със студената вода накрая на селото. Както всяко лято, струйката беше намаляла, но течеше равномерно. Изкачих се по скалата срещу чешмата и се запътих към Гармадана – ударението е на второто а. Това е местност над селото, където имаме една огромна ливада, която навремето се е ползвала предимно за сено и картофи, а сега е просто чудно зелена с няколко ябълкови дръвчета, малки храстчета дрян и диви сливи. Всъщност би трябвало да напиша Гармадата, но според местния диалект имената и съществителните от женски род се членуват с наставката -на или -са: Гармадана, женана му, краваса и т.н., а кой съм аз да patch-вам езика тук. Впечатляващо е колко много хора понякога въобще не разбират родопския – показателно изречение за тест е „Не мой ма хала, оти бубайко ма рука“, което в превод на книжовен български би следвало да означава нещо като: „Остави ме на мира, че баща ми ме вика“. Или „сая скала е шинделик“, което иде да рече, че посочената стълба е временна, набързо направена – нещо като dirty hack.
Прекрачих полусрутения зид, който отделя ливадата от пътеката и нагазих в тревата. Стигнах до средата и седнах на земята. Загледах се в отсрещната ливада и в съзнанието ми изплува спомена как там чичо ми събираше сено, когато бях малък и си говорехме през дерето с помощта на ехото. Почти си припомних силуета му, вечно разгърдената му по балкански риза. Той отдавна не е жив. Почина през един от горещите дни на един друг отминал август – осми август. Преди десет години. Тогава двете осмици в датата ми бяха направили впечатление – затова съм го запомнил…
Отпуснах се назад и легнах в тревата. Над мен небето беше синьо и чисто. Слънцето жилеше здраво, но реших да не се впечатлявам от това. Зареях поглед из небето. Обичам да го правя – и когато е чисто и светло, и когато е пълно със звезди през нощта. Спомних си за Водното момиче и онзи първи път. Беше преди много време. Беше непланувано, беше трепетно, беше изневяра за нея – но го направихме заради любовта ни, заради привличането, заради истинското между нас. И никой от нас не изпита вина – поне не такава, каквато убива чувствата. Беше ми трудно да простя тази изневяра, въпреки че аз бях съучастникът – не исках моето Лунно момиче да изневерява – дори за да бъде с мен. Не съм сигурен, но може би това я превърна в моето Водно момиче, а аз продължих да се лутам за Лунното. Беше август – трети август… Всъщност, разделихме се заради друго – не заради това – тя така и никога не избра мен истински и категорично. Сега е с другия – онзи, на когото изневери, и който го прие по-лесно от мен – имат си чудесно хлапе… Изпратих и SMS от ливадата (хм, преди четири години тук нямаше GSM покритие): „V Pisanitza sum – opitvam se da si pripomnya onzi svoi az, koito pozagubih v minaloto – sushtiya, koito pravi lyubov s teb tuk… I pochti uspyavam…“. Получих delivery report.
Тук на тази ливада, зяпайки звездите, някъде след раздялата с Водното момиче измислих Лунното… Беше лятна вечер с много звезди и луната грееше с русокосата си светлина меко и малко хладно. Тогава родих тази илюзия за нея в мислите си – реших, че не е задължително да е руса като Луната, но трябва да е мека и нежна като нея, всеотдайна и загадъчна, евентуално малко стеснителна, с дълбок и влажен поглед на сърна… И разбира се да обича да съзерцава небето… Дори не се опитах да си я представя – реших, че когато я срещна ще разбера, че това е тя. Сигурен бях, че ще я разпозная по косите или очите и… или по това, че ще обича да ходи боса с розовите си крачета, за да чувства по-добре това върху което стъпва… или за да познава по-добре пътя ни заедно… или по това, че ще се разбираме с поглед без дори да е нужно да си говорим… или че ще се втурна да се грижа за нея без да ме интересуват обстоятелства и подробности. Реших още, че ще купя един лунен камък и ще и го подаря, когато я открия – дори и да не е зодия Рак (на момичетата от тази зодия това е камъкът талисман). Но днес сконфузено осъзнах, че не съм намерил такъв камък все още и бях забравил за това обещание пред себе си – може би затова все се разминаваме. Не помня кога точно ми хрумна, но навярно е било август… И остана най-красивата илюзия в моя живот…
Навярно и през някой от дните на някой друг август открих онзи гранитен камък, близо до параклиса Св.Илия нагоре в планината. Голям е точно, колкото да легне момиче върху него, вдлъбнат като лодка, така че да и е удобно – при това така, че главата и ще остане малко наклонена назад. Камъкът е накрая на висока скала под която лежи необятна гора и целият Смолян. Гледката спира дъха – ако двама души правят любов там един върху друг, ще могат и двамата да гледат надолу и нагоре и да се чувстват така сякаш летят над града и над бездната. Тогава си помислих, че някой ден точно там – върху този камък – може да си направим бебе с Лунното момиче
Сънувал съм я – може би пак тук в тази къща. Съвършено гола, съвършено моя и съвършено отдадена… на бялата мека агнешка кожа, постлана върху дървения под пред бумтящата печка с дърва. Не зная дали в съня ми месеца е бил август, но това никак не е задължително – понеже в тези каменни къщи печки се палят и през август… Сънувал съм много пъти как съм я занесъл на ръце по стълбите и съм я положил нежно върху кожата, как преди това сам съм я изкъпал, поливайки я бавно с калайдисани бакърени менчета топла вода, стоплена на печката… Защото за мен докосването е най-важното…
Станах от тревата и осъзнах, че гърба на t-shirt-ката ми е станал зеленикаво-кафяв от сочната трева. Nevermind. Спуснах се надолу към дерето и след това по улицата към селото. Застигна ме сив Opel Kadett със софийска регистрация, щофьора на който жизнерадостно ми помаха с ръка. Не го разпознах – а навярно не го и познавам – и аз помахах – тук всички се поздравяват. Зачудих се какъв повод ни трябва в София за да направим същото. Въпреки, че аз с тази t-shirt-ка с ICQ цветенце и ICQ-номера ми на гърдите ми, Nikon-а през рамо и Nokia-та на колана ми, определено няма как да бъда взет за местен.
На площада двете жени, които мярнах през стъклото на колата си при пристигането още стояха на същата пейка. Заприказвах се с тях. Разпознаха ме трудно – не са ме виждали 4 години. Поприказвахме си около половин час и се запътих към къщи. По пътя ме настигна SMS-отговора на Водното момиче: „radvam se 4e uspyava6 – pri men onova az vse pove4e iska da izleze nayave no su6tstv. mu e nevuzmozhno“, а след малко още един: „mnogo mi lipsva onova vreme a tam v onq kraj vse edno vsi4ko si e kakto predi a tova me uspokoqva“. Прочетох ги, закачих телефона на колана си, а по пътя снимах цветята в двора на селската църква и буренясалия тенис-корт на Есперантото. Майка ми и баща ми ме чакаха на двора на къщата.
Тази вечер, преди да се запътя с компютъра към леглото си, минавайки погалих бялата агнешка кожа, провесена на перилата на стълбището към втория етаж.
Август е… При това вече двадесет и първи…
Коментари ()