Началото на Приказката

Само преди няколко часа с Алекс се драчехме за взаимовръзката между тъмнината, пътят към София и шоколада и осъзнавайки, че е крайно време да се завърна към блогърското братство, което поизоставих през последния месец се заядох, че ще я избложа, докато Хриси и Лина се заливаха от смях. Само малко по-рано бяхме се смели и на едно есе за безпричинния смях и последствията от него… Хм…

Знам, че това не говори нищо интересно на незамесените в кикота, но това, което бе истинско беше усещането за един хубав ден. А вчерашния наистина беше чудесен. OpenFest в Пловдив, започна страхотно с една прекрасна лекция на Пейо – наистина впечатляваща. Момчетата от Open Club – Пловдив, както обикновено се бяха постарали добре и организацията беше на ниво. Въпреки, че не слушах повечето лекции, защото реших да комбинирам деня и с приятни срещи и емоции, по-късно докато шофирах новото си возило (служебно е – не ми честитете!) по пътя към София си мислех, че едно обикновено хрумване всъщност даде толкова много поводи на една общност да се събира, да прави неща, да се развива. За трите години досега имаше около 15-20 прояви покрай инициативата OpenFest (само тази година са 6 или 7), което мобилизира толкова хора, усилия, лектори да направят нещо, да си повярват, което май е най-важното. Опитах се да си представя тази общност без OpenFest и… тази мисъл определено ми дава безпомайващ повод да продължим, и то все по-добре и все по-сериозно…

Всъщност цялата седмица беше вълшебна – много жива и препълнена със случки и емоции. Не само нямах време да блогвам, но си мислех и че ще ми е поне малко мъчно за старата кола (с която возих хора като Stallman или пък Пол – вицепрезидента на Mandrake), приказвах си за нещата от живота с различни други познати, разкарвайки ги насам натам, изпращах няколко момичета, в търсене на специалното, или пък други просто от кавалерство, и всички тези спомени превръщаха една вещ в повече от нещо мило… Но всичко през тази седмица бе толкова разтърсващо и истинско, че прозаични неща, като това да си продадеш старата любима кола или някакви спорове за сдружения и фондации избледняха толкова, че просто изчезнаха безвъзвратно.

Всъщност вече трети абзац пиша глупости, но това понякога е обичайно за мен. Така или иначе ми е трудно да формулирам каквото и да е с инструментариума на думите.

Но от сутринта в главата ми се въртят мисли за търсенето, за мечтите и сбъдването им. Всъщност Хриси ми припомни, пак в началото на тази седмица, едни мои предишни разсъждения за същото. Прочетох ги едва в сряда (защото и блогове почти не съм чел в последните дни) и се усмихнах за пореден път на себе си и случките напоследък, които просто се бяха подреждали с дни, месеци, а май и повече време за да се изсипят във верния момент, на който трябваше просто да отворя вратата (Благодаря, Тони! 😉. Да взема в ръце сърцето си и да го подаря, на когото трябва – без остатък и колебания – да загърбя нормалните страхове и тревожности на подобни моменти и да благодаря за силата, грижите и търпението към мен, с които едно нежно създание внимателно и почти недоловимо ме даряваше от много време насам. И каквото само едно-единствено момиче би направило за мен – Лунното, Единственото, или просто Моето…

Спомних си за мечтите, за куража да ги създадеш, за времето, което е нужно да ги изстрадаш и за търпението да дочакаш сбъдването им. Мислих си за онази едва доловима симпатия във въздуха, която ни доведе до тук, която през всичкото това време беше есенция на надежда, и надежда за щастие.

…И разбрах, че сме надскочили мечтите си, защото мечтата ни беше плаха, а сбъдването и толкова пурпурно-истинско…

Да, това беше най-щастливата седмица в моят живот! Седмица, която ми е трудно да сравня с каквото и да е друго, дори и малко наподобаващо я…

Нима това са чудеса? Всъщност не са – това са мечти – сбъднати някак след някакви усилия. Защото няма усилия, които да са хвърлени на вятъра – няма пропилени мечти – не може да има! Мечтите просто не обичат границите, в които ги затваряме! Единствено тези, които освободим (понякога дори от себе си) имат своя шанс да се случат наистина.

Мечтите стигат точно до там, докъдето ти им разрешиш да стигнат – и няма никакво значение дали можеш или не можеш да си позволиш Мерцедес, приятелство, пътуване, докосване или… целувка… Има значение единствено дали можеш да си позволиш да мечтаеш, че го заслужаваш. Невъзможно е само това, което не намериш сили да случиш!

Хубаво е мечтите да се сбъдват, защото след всяка сбъдната мечта идва и една хубава и красива приказка. А те – приказките – са онова, заради което си струва всичко останало – заради което има значение това, което иначе простичко наричаме живот.