Пленерите са класика във фотографския живот на всяка общност. Още в училище помня, че се организираха подобни събития, обикновено около местния фотокръжок. За тези, които се чудят – пленерите са повод, където различни хора, изкушени по един или друг начин от фотографията, да се съберат на едно място заедно и под предлог да поснимат по някоя обща тема, да се запознаят, да обменят идеи и да си премерят… обективите, разбира се. Понякога и да се понапият, в което принципно няма нищо лошо. И обикновено е весело :-)

Та този формат в по-малка или по-голяма степен се следва със завидно постоянство и успех. Пленери у нас обикновено организират няколко фотообщности в България, някои от вносителите на фотографска техника и малки групички от хора със сходни амбиции и интереси. Мащабите също са прилични – присъствал съм на пленери с около двадесетина човека, но и на такива, където фотонародонаселението се мести от точка в точка с помощта на няколко организирани автобуса. Както казах весело е, и обикновено си прекарваме много добре…

Но… винаги се очаква да има едно но, след като съм започнал с такова заглавие :-)

Какво не се получава според мен? Като е редно да декларирам, че това е лично мое мнение и по тази причина съвсем не може да бъде меродавно по принцип. Дълбок поклон и към всички онези, които се нагърбват с организацията на подобно събитие, което от собствен опит знам колко неблагодарна работа може да представлява! Това съвсем не е критика към тях… Но това, което според мен най-трудно се получава на пленер е… снимането. В смисъл това снимане, след което остава нещо за показване. С напиването, запознаването и меренето на обективите, принципно е най-лесно, но то се случва твърде успешно и без да се ходи специално някъде.

Но:

  • На мен лично ми е трудно да се разснимам с още три автобуса фотографи около себе си. Най-малкото, каквото и да правим и както и да се делим, всички си ходим по стъпките и при попадение върху интересен фотообект той бива изпозастрелян от всички математически възможни ъгли и дължини. Другото е, че като се съберем така (по ловджийски) приказките май винаги идват по-сладки от снимането. Пък и не всеки ден можеш да се видиш с толкова много сродни души наведнъж.
  • Пленерите са чудесно място, където можеш да пробваш някой обектив „назаем“ за някой друг кадър под зоркия поглед на неговия собственик – т.е. относително безболезнено за него. Когато пленерът пък е организиран с помощта или направо от някой от вносителите или търговците на техника, дори можеш да получиш тестова бройка за по-дълго време. Но тестването на обективи е друга бира – и е много далеч от онова снимане, от което евентуално се получават прилични кадри.

  • Снимането по време на пленер често е някак формално и между другото. Рядко някой се вживява толкова, че да се измисли сцена, да се отдели нужното внимание за да се аранжират детайлите, да се дебне светлината или да се построи някакво осветление. Обикновено няма как да се направи това, няма с какво, няма и време. И най-често всеки снима прагматично това, което му се изпречи пред очите с минимални усилия.

  • И един – според мен – ключов проблем… Пленерите биват посещавани от значителен брой случайни хора или т.нар. придружители. Това най-често са гаджета, съпрузи, приятели, роднини и познати, които някой води със себе си и които в по-добрия случай имат бегъл интерес към фотографията, а най-често просто наистина са само придружители. Помня на един пленер се бяха появили двойка старци, които просто бяха решили да се разходят, понеже спонсорираната от организаторите цена ги устройвала. Не, че имам нещо против придружителите, но това обикновено са семейните половинки, тичащите им наоколо деца, които изискват своето внимание, хранене, ухажване, мрънкат, уморяват се, нямат никакво намерение да влизат в общата лудост на фотозаразените и т.н… Казано по фотографски – разфокусират нещата… Понякога… ама много…

  • Хората, които участват са на тотално различно ниво в своето фотографско развитие и съответно дори при добро желание някои от тях обяснимо не могат да се сработят в група. Което също е нормално и няма как да бъде избегнато.

С всичко това не искам да кажа, че пленерите нямат смисъл – напротив – нито ще спра да ги посещавам, но…

Миналата година бях поканен на един мини-пленер, организиран от група приятели. Пак не ми се получиха снимки, отделно че почти не снимах, понеже тотално не бях във форма, вследствие купчина проблеми и имах нужда повече от релакс, отколкото от кадри. Но атмосферата беше напълно различна – и много по-фокусирана. И преди съм разсъждавал над това, но тогава се замислих сериозно как да потърся формула, когато малка група (не повече от 7-8 души), със сходно ниво на оборудване и умения се опитва да работи и да се учи взаимно по някаква фотографска тема – в цялост, в по-малки групи от двама или трима, или дори индивидуално, но с придържане към конкретна техника или тема. Може би със съдействието на ментор, но който не обсебва темата, а само предпазливо води останалите без да пречи на личните им изблици на креативност. Важно е да няма дистанция между авторитета на някой, нарочен за лектор и участниците, защото тогава ще заприлича на курс или училище. А най-доброто училище се получава, когато всички се учат взаимно от натрупвания наоколо опит. И се опитват да са приятели, които си помагат, вместо конкуренти, които се състезават един с друг.

Опасявам се, че тези хора трябва да се познават поне малко предварително или поне е важно да имат склонен mindset за да се сработят. Не съм измислил още всички детайли, но мисля да пробвам именно тази формула. Не знам дали ще се получи, но поне никога не съм се страхувал да опитвам. Подробностите малко по-късно, надявам се до края на тази седмица…

P.S. Макар и с цяла година закъснение, това всъщност е продължение на тези размисли

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

7 коментара

  1. Стефан Стоилов 29 март 2011 в 9:14

    Ако има едно свободно място, тайничко се надявам, че мога да участвам.

    Отговор

  2. Ами то още няма заети, понеже не са ясни още всички организационни детайли, но веднага щом се подредят ще пиша нов пост и ще пусна формичка за записване. По принцип има няколко души, които от месеци (да не кажа нещо по-страшно) ме чакат – и на тях е редно да им дам приоритет, но като цяло имам за идея поне веднъж на месец или месец и половина да има подобен мини-workshop така, че… аз също се надявам :-)

    Отговор

  3. Йовко,
    разсъжденията ти са доста правилни като цяло. На масовите пленери се отива повече за забавление и да се видиш с хората, едва ли някой очаква да направи някакви шедьоври.

    Формулата, за която говориш звучи доста обещаващо, ще чакам с итнерес да видя какво ще се получи :)

    Отговор

  4. Стефан Стоиов 29 март 2011 в 17:29

    Честно да си кажа, очаквах точно такъв отговор. Просто демонстрирам интерес и желание. И аз като Анастас, ще чакам с интерес развитието на начинанието ти и при първа възможност, ще се пробвам да се включа :-)

    Отговор

  5. И аз се надявам да има място, време, желание и Канонци. Но май утопия ще се окаже, виж какви невъзможни условия…

    Отговор

  6. Ще има, след малко ще пусна подробности, а аз против канонците нищо нямам, стига да не ми обясняват, че са измислили колелото :-)

    Отговор

  7. За мен хубавото снимане е като медитация, където за да се види и предусети кадъра се изисква хем да съм изцяло в момента, хем тотално да съм изключил от околния свят. Ако има други фотографъри наоколо, особено ако са повече, ще ми действат разсейващо. Предполагам поради същите причини не си падам по групов секс и супер масовите велопоходи на Крива спица :)

    Но пък груповата енергия на сходните души, да разбирам, това много привлича :)

    Отговор

Ако искате да споделите нещо