Недовършени мечти

Стоях дълго под душа. Без точна идея какво всъщност се опитвах да отмия от себе си… Мислех си за лудницата, в която живеем всички. За същото това безумно темпо, в което уж се усещаш пълноценен, жив и полезен. Надбягваш се със себе си, заблуждаваш разума и сърцето си с хапки смисъл, които уж срещаш наоколо. Докато увлечен в този ритъм изведнъж от активен участник на сцената разбираш, че си се преврърнал в безучастен зрител, който случайно осъзнава как този вихър има толкова малко общо със себе си… с теб, всъщност. Как си толкова обикновен и простосмъртен зрител, че дори не успяваш да режисираш собствената си съдба, защото някак ти се е изплъзнала между задъхванията в спринт-дисциплините.

Мислех си за думите – за тези едни и същи думи, които могат да накарат сърцето ти да се удави в кръв и болка, а в същия миг същите тези думи да провокират красива усмивка у някого другиго. И да ги кажеш въпреки всичко. Мислех си какво означава за различните ни вътрешни светове значението на думите, значението на това, кой и какво е до теб, защо и какво му струва това. И каква е цената да продължиш…

Да продължиш да се усмихваш, да вярваш на себе си, на този отсреща… въпреки кървенето… Да продължиш да мечтаеш, въпреки цената на несбъднатото. Навярно мечтите имат своя смисъл в това да си останат завинаги мечти. И недовършени…