No More Playboy

… или отново за чалгата, CNN, границите и усета

Избягвам да чета хартиена преса – има много недостатъци и най-вече два – заема ценно жилищно пространство след като я прочетеш и струва далеч повече от стойността на написаното в нея. От време на време прелиствам някое българско IT издание, за да съм в час с развитието му, и нередовно си купувам Дневник или Капитал.

Днес си купих новия Playboy в нарушение на клетвата си да не го докосна повече след като чашата на търпението ми преля с някаква си BigBrother-ска корица миналия месец. Всъщност през последните 7-8 месеца подбудите ми да го следя бяха истински перверзни – само че от по-оригинален характер. Чудех се докъде може да стигне огъзването на текущия екип на списанието пред комерсиализма. Първата ми лампичка светна, още когато Антони Георгиев беше изритан заради твърде естетския му подход към нещата. Авангардна причина, нали? С появата на новия главен редактор на борда малко по малко чалгата плъзна из Playboy като алергичен обрив за да се стигне до BigBrother бозите, паралели между чалгаджийките и порнозвездите (то този паралел не е ли ясен по default), статии от вида „Кой и защо се гнуси от етно ритмите?“ в последния брой, и възторзи кой и как бил официализирал чалгата в българския ефир. То не бяха жълти хроники, поп-фолк моми и разни други… Всъщност текущият отбор без каквото и да е съмнение направи от Playboy това, което повечето очакват – едно типично порно списание. А новият прехвален дизайн пък направо избива рибата откъм първолащина.

Всъщност започнах да си го купувам в началото заради фотографските си увлечения. Само, че тогава и през ум не ми минаваше, че вече трета година списанието ще е трибуна на един почти единствен фотограф, който вече толкова преекспонира стила си, че не може да изненада никого нито с идеи, нито с усет за осветление или композиция. А напоследък явно толкова си е омръзнал на себе си, че фотосите му сякаш са извадени кадри от нечий видео стриптийз.

Всъщност зад това издание, зад Егоист, зад Ритъм стои все един и същи издател – човек, когото уважавах адски, когато бях тийнейджър, човек, който създаваше субкултура, който моделираше рок-съзнания с тогавашния Ритъм (някой помни ли го като вестник). Същият този Мартин Захариев сега се плъзга по течението на модата на масовия вкус. И това се случи и с Ритъм, който очевидно едва оцелява след като беше превърнат в приложение на Егоист. Случи се и с Егоист, който загуби фокуса си на sub-urban creative списание и се превърна в някакъв Егоист-стил, който явно само редакторите му виждат какъв е – и освен авангарден, но шаблонен изказ не знам да има други белези. Всъщност наскоро научих, че Ритъм е отказал да сложи на корицата новия албум на U2, защото не било достатъчно комерсиално. О, да със сигурност Britney на корицата ще се харчи повече, Азис също!

Защо ме е яд ли? Защото ми пука – защото имахме навярно световно най-читавия и естетски Playboy в историята на това списание, защото имаше Егоист, в който можеше да намериш различното мнение, защото имаше Ритъм, който създаде цяло едно поколение. Защото толерантността към Жълт Труд и ШОК ще доведе до това да приемаме глупостите за reality. А акцентираното reality за ежедневие…

Пишейки това чувам, че е починал Папата. Смъртта му също бе превърната в поредното тъпо двудневно reality шоу, което навярно ще продължи поне седмица. Сигурен съм, че ако CNN бяха допуснати те щяха да забучат камера в лицето му за да не изпуснат последното издихание. С надпис live отдолу… И ако това се размина на този папа, съвсем не съм сигурен за следващия.

Всъщност границата между чалгата в ежедневието е именно усетът за стил, за човешина, за красота. И колкото и велик да мислиш, че си, ако я преминеш заради пари, себелюбие или каквото и да е друго, превръщаш стойностните неща в чалга, халтура или порнография. Толкова е гадно, че има ли значение как ще се нарича?…