Нощ

На И.

Вечер бе, а бе толкова светло.
Очите ти грееха, дъхът ти горя,
слушах твоята задъхана песен
и с устни попивах твоята душа.
Целувах безспирно меката кожа.
„Колко си сладка!“ повтарях наум,
прегръщах те лудо и в нашето ложе
любовта не ни дари със сън.
Ръцете ти – нежно обвили врата ми,
гръдта ти като разтопен небосклон,
горя и опива – и болка и рани,
и радост, и мъка, и усмивка, и стон.
Слязох надолу при влажната делта,
където две реки се вливаха в теб.
Прегърнах ги и пих от росата,
жаден бях, а ти бе като мед.
Тялото ти пееше сякаш бе струна,
трептеше арфата на нашата нощ.
Сляхме се! Дъхът ни изчезна!…
И всичко бавно потъна в разкош…

10 септември 1993
Пловдив