Отдавна не съм седял с компютър в скута си в собствения си хол в Пловдив. Напоследък по-често пътувам в чужбина отколкото до родния си град или поне приблизително поравно, което не знам дали е тъжно, но е факт.

Още по-отдавна не съм използвал модема на лаптопа си – не знам какво може да ме накара да dial-up-вам напоследък. Така свикнах с широколентов достъп, че другото сякаш не е Интернет. Всъщност ако реша да dial-up-вам по-скоро бих браузвал набързичко с Nokia-та си. А само до преди година не разсъждавах така. Колко бързо се променят някои неща. Затова сега пиша offline, а ще го засиля в blog-а си едва когато се закача някъде.

Снощи си легнах уморен и се събудих също не особено отпочинал. Очаквах поредния гаден ден и очакванията ми почти се оправдаха от рано. Наложи се да хаквам колата си, защото заради дъжда вчера, очевидно замръзнал през нощта, вратите имаха допълнителни ледени уплътнения.

Казах почти, защото всъщност денят беше хубав. Неочаквано хубав! Скоро някой ме попита какво е за мен работата ми и аз освен друго споменах, че там са приятелите ми, След като го казах осъзнах наистина колко важни за мен са някои хора от офиса. Навсякъде, където съм работил е имало хора, на които държа, няколко или единици – те още са ми приятели – но никога толкова много, колкото сега. Хора, на които можеш да разчиташ, да споделиш болката си дори… Хора, на които им пука…

Минорното ми настроение щеше да ме накара да напиша едно глупаво писмо (дори го започнах), за което навярно щях да съжалявам, но няколко случайни ситуации и хора в офиса се подредиха за да ми попречат. След което просто написах баналното „Скучно ли ти е?“ и получих още по-баналното „Не“. Но това – и репликите, които последваха – промениха деня… из основи… Нещо толкова малко като един разговор в мрежата ми върна усмивката, нещо толкова дребно като това да разбереш как едно друго адски дребно и невзрачно нещо от преди половин година се цени и помни, защото е направено от мен. Започнах да виждам онази усмивка отново. Започнах да виждам…

Ама че съм глупав! Колко е лесно да се плъзнеш по наклона на унинието и колко лесно е с една усмивка да те върнат в орбита. Ако е истинската…

Магистралата минах с Depeche Mode в плейъра и усещане, че мога да преместя планини. Мислех си за много неща, зяпайки пътя и светлините на Вектрата на Мишинев зад мен в огледалото за обратно виждане. Сърцето ми преливаше от щастие, а чудесата ми се струваха възможни. И там някъде – по пътя – си спомних онази стара истина, че всъщност невъзможни неща няма, просто невъзможните неща отнемат повече време.

А една голяма, яркожълта и почти пълна Луна непрекъснато беше пред колата ми…

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

Ако искате да споделите нещо