Omm

За първи път се чувствам странно да пускам OmmWriter с идеята да ми помогне да се концентрирам за да пиша. Затова изключих звука. И причината е, че шумът на вълните навън ме провокира към размисли, повече отколкото всичко друго. Ако не бяха крясъците на няколко превъзбудени хлапета, чийто подпийнали родители още не са ги паркирали по леглата им, всичко щеше да е перфектно.

Всъщност, нямаше да бъде…

Преди 6 години бях на подобно пътешествие. С други приятели. Не знаех точно откъде ще минем и накъде отиваме. Не знаех и къде исках да стигна. Но намерих отговори. Или поне си мислех, че съм намерил…

Сега дори не знам дали търся някакви отговори, защото се уморих да си задавам едни и същи въпроси. Определено не търся. Може би очаквам, но не търся – нито нови хора, нито нови въпроси. Макар, да загубих доста приятели. Но, може би… търся нови посоки…

Защото трябваше болезнено да науча, че по-лошо от самотата е обсебването. По-лошо от липсата на любов е липсата на хармония. По-лошо от това да не намираш някого е да загубиш себе си.

Затова сега просто скитам. Из места, където никога не съм бил. И такива, които ме карат да се връщам към тях отново и отново, сякаш все нещо продължава да не се е случило. Някои, от които, дори не припознавам за „свои“, но ме карат да се събудя. В 4 сутринта от гръмотевици, в 5 заради изгрева, който да се опитам да снимам, в 6 за да изпратя SMS, който още не знам какво трябва да каже, в 7 за да изпия едно горчиво кафе и в 8 за да отпътувам към следващата приблизително планувана дестинация…

Всичко щеше да е перфектно, ако шумът на вълните отвън не е единствената компания в хотелската ми стая…

Но тогава нямаше да напиша този текст (а може би някой по-хубав). Нямаше утре да се опитам да изпреваря изгрева (което може би няма особено значение)… Нямаше да искам да почувствам отново Бургас през нощта… Нямаше да искам да скитам без посока…

Но със сигурност отново щях да очаквам… Или нямаше?…