On the Road (2012)

the only people for me are the mad ones, the ones who are mad to live, mad to talk, mad to be saved, desirous of everything at the same time, the ones who never yawn or say a commonplace thing, but burn, burn, burn like fabulous yellow roman candles exploding like spiders across the stars.
― Jack Kerouac, On the Road

Преди две лета си мислех как още следващото в никакъв случай няма начин да бъде поредното пропуснато. Мислех си, че да напуснеш корпоративния свят е достатъчно за да разполагаш с времето си. Но се оказа недостатъчно. Пропуснах и следващото лято. Защото ти може и да напуснеш корпоративния свят, но той да не те напусне. И защото свободата да направиш това, което искаш не е свързана с напускания. Свързана е с пристигания – там, където искаш да отидеш. Или поне с посока. И ако не заедно с някого, който има значение, то поне с осезаема липса на… липси.

А няма пристигания без пътувания. Точно както и новите мечти, планове и съдби минават през раздялата със скелетите в гардероба. Дори да не им организираш публична екзекуция със сигурност е наложително да загърбиш поне тези, които те държат увиснал в безтегловността на колебанията. А те могат да са много. И да са лепкави.

Затова, преди да съм пропуснал и това лято – време е за глътка въздух, няколко изгрева, малко повече залези, поне един концерт, пясък, няколко хотелски стаи, планирани поне 1500 километра между поне 5 спирки по маршрута, три обектива, два фотоапарата, iPad, евентуално някакви снимки, две хартиени книги (и за всеки случай още няколко в kindle-а), прилична купчина размисли, шепи празни приказки и може би нови приятели или познанства.

Изглежда достатъчно за седмица. Но няма да е. Никога не е достатъчно. По принцип. И заради липсите…