On The Road Again (4)
Тръгнах си от Тюленово с мисълта, че някой ден трябва да се върна пак…
Не мога да обясня защо. Това не е типичното място, на което мога да остана дълго. Толкова съм свикнал със стреса и динамиката на големия град, че трудно преглъщам концентрирани дози спокойствие, когато продължават повече от ден-два-три… И все пак… дойдох тук почти случайно, но си тръгвах сякаш предварително… с онова познато усещане за нещо недоизживяно, което често ме преследва, около няколко „мои“ места на юг… Tам съм свикнал… Очаквах го малко по-късно през същия ден, но не го очаквах тук…
Не бях съвсем сигурен и дали не си внушавам подобно усещане, но… със сигурност ще се върна отново някой ден за да проверя…
GPS-ът упорито настояваше да ни изведе към царския път между Шабла и Каварна, но ние имахме друга междинна цел, за която не го бяхме уведомили и продължихме през Камен бряг към Българево. Слънцето грееше на пълни обороти, но също така на пълни обороти се въртяха и всички вятърни генератори, около пътя, понеже и вятърът никак не си поплюваше. В Българево кривнахме към нос Калиакра и изключихме навигацията, понеже GPS-ът стана нервен, а спорът с него е принципно безмислен…
Генко спря на една отбивка край пътя да снима едно поле с много вятърни генератори и с осезаемо усилие се бореше с поривите на вятъра, връщайки се обратно към колата. Но вятърът, който ни посрещна на самия нос Калиакра, определено си го биваше. Беше обърнал няколко сергии за сувенири, липсваха покриви на някои от тях, а други бяха понатрупани с едри и тежки камъни от упоритите им собственици, които въпреки духовитото време бяха на пост, с идеята да успеят да продадaт нещичко. А и вероятно на такова място подобен вятър не е особено необичаен.
Оставихме колата на паркинга веднага след бариерата и продължихме пеша към възстановената част от крепостта с портата и военната база зад нея, докато вятърът се опитваше да отвее и нас, и разположените около разкопките, информационни табели, които никак не изглеждаха устойчиво закрепени. Разбира се, във военната зона няма как да се влезе, но може да се заобиколи, откъдето се достига до малък музей, голям ресторант и разбира се до самия нос, където има и мини-параклис. Мястото, освен всичко друго, е и природен резерват, а гледките към морето са наистина прекрасни и някак… безкрайни. Само, че слънцето вече беше доста високо и със съжаление осъзнах, как подходящата светлина за хубави снимки тук най-вероятно ще е късният следобед и привечер. И следващият път, трябва да го имам предвид…
И със сигурност се надявам тогава да не духа толкова, понеже след кратка и бърза обиколка на носа, с Генко се върнахме да слушаме музика в колата на завет, докато чакахме Стоян, който явно имаше повече ентусиазъм за снимане. В крайна сметка след двадесетина минути се появи и той и продължихме по пътя си.
Спряхме за обяд и кафе във Варна и в ранния следобед пристигнахме в Бургас, който ни посрещна слънчев, но понеже, по пътя, на няколко пъти, се надбягвахме с дъждовни облаци, вероятно беше само въпрос на време да ни догонят. Настанихме се в хотела и макар с Генко да се разбрахме за след половин час, той в крайна сметка се обади почти веднага и каза, че всъщност не му се седи в стаята. Излязохме навън, където само след втората пряка пеша, ни застигна вятър и заваля, точно на десет крачки от първото квартално кафене, което ни се изпречи пред очите, и в което решихме да се скрием. Хубавото на летните бури е, че отминават бързо. Само 15 минути по-късно дъждът беше спрял и ни излъга да излезем от кафето. Още две преки по-късно заваля отново. Скрихме се под стрехата на някакъв изоставен и потънал в разруха ресторант от времето на късния соц. След още 5 минути обаче капките намаляха, а ние решихме, че не сме от захар и продължихме под дъжда, който явно си направи извода, че с двама Телци на глава не се излиза и спря окончателно, точно като прекрачихме в Морската градина, която след дъжда беше още по-чиста, красива и свежа.
Бургас и Морската му градина са ми любимо място. От онези, които ме карат да се връщам отново и отново към тях. Принципно нищо не ме свързва с Бургас. Нямам роднини, нито кой знае колко близки приятели. Идвам достатъчно рядко, но тук и в Созопол онова усещане за нещо неосъществено, неслучило се или недоизживяно е най-силно. И това чувство се засилва всеки път, дори когато само преминавам оттук. И всеки път тук се случват различни диалози, задавам си въпроси, застигат ме отговори…
Генко се радваше на подредения парк, а аз се опитвах да се върна шест години назад, отново тук, в мислите си за търсенията. Шест години по-късно нямах какво да добавя към тях, но имах в какво да упрекна себе си – че забавих… творческите, личните и професионалните си търсения… Защото дори когато намериш, не бива съвсем да спираш да търсиш, понеже именно търсенето е това, което те дърпа напред. Можеш да смениш посоката, да намериш нова тема, да търсиш дълбоко в себе си, но търсенето никога не бива да бъде оставяно на закачалката. Защото губиш динамиката, ускорението, а дори понякога и гравитацията, и се загубваш в безтегловността на времето и инерцията на останалите.
А светът се променя от тези малцина, които имат куража да не спират да търсят. От тези, които не се отпускат по инерцията, а създават свое движение, посока и инерция…
„Не могат да направят път хора, които нямат път за себе си“, казах тогава на Батето преди седем години, отново съвсем наблизо оттук. И той, и Мая, ми намекнаха за загубването, за баланса, предупредиха ме… и аз… уж ги чух… „Умните хора не могат да бъдат щастливи“…
Движехме се по крайбрежната алея и съзерцавахме пустия плаж, който през идните летни месеци щеше да е центъра на вселената на Бургас и на гостите му. Всяка вечер ще мирише на пържена риба, ще се лее бира, ще се срещат стари и нови приятели, тук из Морската градина някои ще се влюбят, а други ще се разделят… Някои ще се връщат тук отново и отново, а други вероятно никога…
В далечината, навътре в морето се виждаше как небето се е прокъсало и там се излива пороен дъжд, а другаде облаците се бяха разсеяли и през тях пробиваха слънчеви лъчи…
Стигнахме до мостика. Някой ден ми се иска да снимам тук в ранно и мъгливо утро. Вероятно всяка сутрин тук има по някой фотограф, който причаква изгрева. Не са особено много и различни и подходящите гледни точки, които вече са преексплоатирани от снимане, но все пак…
Въпреки мрачното време, на мостика беше пълно с хора. Всякакви – по-възрастни, млади, семейства с деца, двойки, дори няколко наконтени кифли, които взаимно се снимаха с някакво сапунерче. Там, както винаги бяха и групичка тийнейджърчета, които се бухаха във водата. Бях се настроил за street, но от хотела до тук, все още не бях видял opener – кадъра, който да ме разснима. Видях го точно като се обърнах назад, отново към Морската градина. Точно пред мен. Нищо и никакъв. Безумно неподходящ. Хулиганщина при това. Графит, надраскан с яркозелен спрей. Някакво послание. С моето късогледство дори не можех да фокусирам точно какво е надраскано, на иначе перфектно изчистената стена. Но знаех, че това е моят кадър, макар че нямаше какво толкова да му снимам. Или ми трябваше общ план заради перфектната чистота и подреденост наоколо, на която да изпъкне драсканицата или ако посланието си струваше, то си е самият кадър… Беше… Слънцето се поусмихна, точно когато се доближих достатъчно, за да мога да го прочета. И аз също се усмихнах… Някой беше написал на новата, чистичка стена стих от Христо Фотев…
Сякаш посланието беше реплика на размислите ми от преди малко… или продължение на онзи разговор от преди седем години… точно седем години…
Не вярвайте и на поетите
които го изгубиха!
Не е измислица морето
и щастието съществува!
Достатъчно е да се вслушате
във тишината на сърцето си.
Достатъчно е да протегнете
ръката си, да се усмихнете
на някого и да му върнете
отнетото…
Генко не „видя“ моя кадър. Всъщност на никой сякаш не му правеше впечатление. Това го правеше още по-личен. Във филмите, обикновено, като се върнеш вкъщи, такива „невидими“ надписи, се оказва, че са изчезнали. Но този стоеше. Поне на дисплея на фотоапарата ми. Вероятно това го правеше истински 🙂
Смених обектива със 180mm… И кадрите заваляха пред мен… Палмите покрай стълбите към Морската градина; унила блондинка, съзерцаваща тъжно морето до табела с надпис „Изящните съкровища на траките“; дядо в парка, който хранеше гълъби…
Бургас е прекрасно място за street. Всъщност повечето курортни градове са. Но Бургас е и силно фотогеничен. Има дълги пешеходни зони, а улиците са много живи. Разхождайки се наоколо, особено в почивен ден, усещаш как хората наистина съпреживяват присъствието си на улицата, а не бързат просто да преминат оттам, отивайки някъде другаде. По-лесно сякаш те допускат до себе си. Въпреки това, предпочетох 180mm пред нещо по-широко, защото виждах кадрите си с акценти върху самите хора и това, толкова видимо общуване помежду им и исках теле-дължина със силен дефокус и компресия на пространството.
Точно пресякохме централните улици на Бургас по няколко пъти и се върнахме отново в Морската градина на по бира, и Стоян се обади, че е отдъхнал и е готов да се присъедини за вечеря. Share-нах му местоположението ни през Google Latitude и останахме да го чакаме. И без това сервитьорката ни беше прекрасен модел с много красиви очи:
Вечеряхме в едно от кръчметата на крайбрежната алея. В деня, в който бяхме посрещнали изгрева край брега на морето, на 200км на север от тук, изпратихме и залеза на плажа. Но веднага след това застудя и се преместихме в съседното заведение, което имаше затворена част. Побъбрихме още малко за нещата от живота и поехме пеша обратно през Морската градина и Лазур към нашия хотел. Стоян и Генко заспориха за доставката на Интернет от мобилните оператори, а аз се радвах на нощта и превъртях отминалия ден, който ми се стори поне троен откъм продължителност, но и като смисъл и значение за мен. И се сетих как утрешният ден е понеделник и е последният от нашето пътешествие, което се оказа кратко и отмина бързо.
А на мен никак не ми се тръгваше от Бургас…
