На днешния ден, преди 8 години, на този адрес, написах първия си блог-post. През всичкото това време се учех да споделям частички от себе си. В началото беше трудно. После започна да става по-лесно, но в същото време отнемащо голяма част от енергията ми, която за щастие поне беше в изобилие тогава. След това тя се позагуби, намаля, а това съвпадна и с период, в който нямаше откъде да черпя нова. Споделянето се оказа и нож с две остриета, защото освен приятелите, се оказа, че започват да те познават много добре и враговете ти и да изучават и използват слабостите ти. Предпазливостта обаче е враг на споделянето. Ако нещо е твърде лично и не е за споделяне по-добре да си остане такова. Ако прекалиш с предпазливостта обаче, рискуваш да плащаш твърде висока цена, която се изразява в това да хабиш повече енергия да филтрираш мислите си, отколкото да ги споделяш. И там всичко спира да има значение…

През тези осем години думичката блогър стигна своя пик и се протърка от употреба. Новата генерация блогъри си повярваха повече отколкото трябва, забравяйки че прилагателното не е звание. SEO-маниите надминаха всяка граница на полезност, а социалните мрежи демотивираха мнозина да творят собствено съдържание за сметка на споделянето на чуждо. Всъщност всичко това е хубаво, защото пиковете са нестабилно състояние… Всичко това внесе нужните корекции около blog-треската… След като тя поутихна, повече вече не означава непременно по-добро, а SEO-то дори да те вдигне по-нагоре в Google, няма да направи текстовете ти по-смислени…

Вероятно и заради това вече не е особено модерно да си блогър. А аз съм и щастлив, че заради моята по-продължителна пасивност преди време, вече не ме наричат и „елитен“. Защото, всъщност, и през тези осем години и след тях… дали ще се наричам блогър или не, няма никакво значение за факта, че моят сайт е просто част от мен – с по-малко или по-голямо припокриване, в зависимост от момента или ситуацията.

И този сайт продължава да ме запознава с нови хора, с нови приятели, да ми помага да се огледам в себе си или някое друго мое аз, да събира мислите ми, да отразява тази част от мен, която нямам против да споделя с останалите и особено с приятелите и себеподобните ми. И отдавна не е само блог…

Благодаря на всички, които са наоколо през всичкото това време! Благодаря!

Йовко