На днешния ден, преди 8 години, на този адрес, написах първия си блог-post. През всичкото това време се учех да споделям частички от себе си. В началото беше трудно. После започна да става по-лесно, но в същото време отнемащо голяма част от енергията ми, която за щастие поне беше в изобилие тогава. След това тя се позагуби, намаля, а това съвпадна и с период, в който нямаше откъде да черпя нова. Споделянето се оказа и нож с две остриета, защото освен приятелите, се оказа, че започват да те познават много добре и враговете ти и да изучават и използват слабостите ти. Предпазливостта обаче е враг на споделянето. Ако нещо е твърде лично и не е за споделяне по-добре да си остане такова. Ако прекалиш с предпазливостта обаче, рискуваш да плащаш твърде висока цена, която се изразява в това да хабиш повече енергия да филтрираш мислите си, отколкото да ги споделяш. И там всичко спира да има значение…

През тези осем години думичката блогър стигна своя пик и се протърка от употреба. Новата генерация блогъри си повярваха повече отколкото трябва, забравяйки че прилагателното не е звание. SEO-маниите надминаха всяка граница на полезност, а социалните мрежи демотивираха мнозина да творят собствено съдържание за сметка на споделянето на чуждо. Всъщност всичко това е хубаво, защото пиковете са нестабилно състояние… Всичко това внесе нужните корекции около blog-треската… След като тя поутихна, повече вече не означава непременно по-добро, а SEO-то дори да те вдигне по-нагоре в Google, няма да направи текстовете ти по-смислени…

Вероятно и заради това вече не е особено модерно да си блогър. А аз съм и щастлив, че заради моята по-продължителна пасивност преди време, вече не ме наричат и „елитен“. Защото, всъщност, и през тези осем години и след тях… дали ще се наричам блогър или не, няма никакво значение за факта, че моят сайт е просто част от мен – с по-малко или по-голямо припокриване, в зависимост от момента или ситуацията.

И този сайт продължава да ме запознава с нови хора, с нови приятели, да ми помага да се огледам в себе си или някое друго мое аз, да събира мислите ми, да отразява тази част от мен, която нямам против да споделя с останалите и особено с приятелите и себеподобните ми. И отдавна не е само блог…

Благодаря на всички, които са наоколо през всичкото това време! Благодаря!

Йовко

Накратко за Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

  1. Не, ние благодарим. Или поне аз ти благодаря. Не се знаем от вчера, вероятно си добил представа колко си ми влиял чрез този сайт, особено в тийнейджърските ми години – съвсем положително при това ;-)

    Отговор

  2. Изпуснах те аз! Пропуши, пропи се! :) Но да оставим майтапа… Аз не мога да ти влияя… това си бил ти, който може да реши да се повлияе за едно, а не за друго… надявам се искрено да има и от двете посоки :)

    Отговор

  3. Когато човек спре или се притесни да говори, той тогава губи и способността да вижда истината.

    И обратно, колкото повече истини излизат из устата ти, толкова повече ще разбираш какво става в теб и около теб :]

    Отговор

  4. Вчера или днес прочетох някъде, че докато четем сме безсмъртни. Мисля, че същото е и с писането/споделянето :)

    Отговор

  5. Помня аз онова време… Друго си беше да си „в елита“.

    Но си прав, някак искрата поугасна. Ей го на, Мишинев и той вече не пише :D.

    Отговор

  6. Ами не го дразниш достатъчно! Пък и той е безсмъртен като не пише! :)

    Отговор

  7. Наздраве! ;) Помня го това време… абе не беше толкова отдавна, колкото звучи ;)

    Отговор

  8. Честит рожден ден на вдъхновителя на хора, генератора на идеи и двигателя на каузи. Пожелавам ти да срещаш повече хора – и приятели, и съучастници – като себе си.

    И благодаря. За всичко.

    Отговор

  9. В днешно време социалните мрежи и микроблогинга открадна манията да се пише, но блоговете винаги остават за по-големите разкривания.

    Отговор

  10. Твоят блог беше първия, който започнах да чета през 2004 беше май. Едно от най-смислените места в нета.

    Когато човек спре или се притесни да говори, той тогава губи и способността да вижда истината.

    Този цитат от Владимир Джувинов ме разтревожи, защото така започнах да се цензурирам както си споменал, заради враговете си и после заради други причини. Надявам се да не е така.

    Отговор

  11. Благодаря за всички прекрасни снимки, технически ревюта и съкровени мисли, които си споделил. :)

    Отговор

  12. Колко бързо минаха 8 години. А твоя блог беше и си остана бялата лястовица на българското блог-пространство. Помня, че едно от първите неща, които ми направиха впечатление, когато влязох за първи път, беше, че пишеш на български без граматически грешки. Рядко явление. А колко са хората, които имат какво да ми кажат? Още по-рядко явление. Айде стига четки, след 8 години ще ти направя още няколко комплимента :-)

    Отговор

  13. как хубаво си го казал само! честито! пишеш и снимаш страхотно! продължавай, моля те! :))

    Отговор

  14. И аз благодаря за 8-те години! А след още няколко блогърите отново ще се броят на пръсти, така че не губя надежда ;-)

    Жив и здрав да ти е блогът, Йовко, и ти покрай него, за да имаме какво да четем и над какво да мислим. Наздраве и до скорошна бира! Аз вече съм на линия в България.

    Отговор

  15. Благодаря на всички ви! :)

    Отговор

  16. И аз ти благодаря.
    Твоя блог продължава да ми е от най-любимите. И продължавам да си го чета – действа ми вдъхновяващо.

    Отговор

  17. Осем години удоволствие да четеш стойностни неща! И ние ти благодарим!!!!

    Отговор

  18. Все така те чета, както и в зората на твоя блог. Радвам се, че е тук още, че пишеш, снимаш и споделяш… затова, едно „благодаря“ и от мен!

    И продължавай все така с мечтите! :)

    Отговор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *