Рядко използвам метрото, а не помня откога не съм се качвал в трамвай. В трамвая не се случва нищо. Сякаш просто, всичко каквото е имало да се случва в трамваите, вече се е случило още преди края на двадесетия век, а времето е забравило да премести и самите тях в историята и те като отражения, объркали измерението си, продължават да се скитат призрачно наоколо.

В метрото е една идея по-уютно, а усещането е малко по-малко ретро. Макар и там хората да гледат разсеяно пред себе си, впили се със зъби и нокти в ролите си на безкрайно непознати. И никак не е трудно. Дори на мен ми се отдава, а аз съм отвратителен актьор. При това можеш да избираш да си апатичен непознат, или самовглъбен, или полухипстър – със слушалки в ушите и някакво книжле в ръка… Или социално-активен непознат, който се кокори, с почти немигващи очи, в хаоса от отсъстващи погледи наоколо… Унилите непознати са най-много. Някои дори дремят, в моментите, когато не излъчват самосъжалението си. А безразличните непознати се разминават дори със себе си, внимавайки да не пропуснат станцията, която също толкова безлично ще приюти и отсъствието им…

Никога не сядам в метрото. Страх ме е от безразличието и самовглъбението наоколо. Толкова е завладяващо, че някой ден съм сигурен, че ще натежи над гравитацията и пътниците няма да могат да се надигнат от седалките си. Ще останат завинаги по местата си, като засмукани от черна дупка. И… ще приемат този факт с равнодушно безразличие, разбира се…

И ти винаги пътуваш в компанията на собственото си безразличие в моята посока, но засега слизаме на различни спирки. Не знам, коя е твоята, защото винаги слизам преди теб. Гледаш безразлично през прозореца, където не се вижда нищо, освен тъмнината на тунела и луминесцентния хлад на станциите, а за мен остава да съзерцавам отражението ти в прозореца. И да бъда безразличен, доколкото е възможно.

Знам, че следващия път, когато се кача в метрото, ти отново ще бъдеш там, точно толкова безразлична. И аз отново ще трябва да се любувам на отражението ти. С безразличие. И да се страхувам, дали вече не си подвластна на гравитацията му.

Отраженията не говорят много помежду си. Всъщност, бръщолевя пълни глупости. Отраженията принципно не говорят. Но понякога казват твърде много. Понякога са неясни, друг път потайни, но поне не им пука от гравитацията, от безразличието, от клишетата, и от луминесцентната самота на метростанциите…

Някой ден ще се престраша да се протегна към отражението ти. Когато моето отражение се напълни със смисъл. Тази сутрин почти се различаваше в огледалото, където много време не го бях виждал изобщо. Възможно е да не ме забелязваш, защото не виждаш отражението ми. А то е още черно-бяло, едва забележимо тонирано в сепия… Вероятно затова и другите наоколо са толкова безразлични…

Но някой ден ще дочакаме заедно твоята спирка и ще докоснем отраженията си на изхода. Станцията няма да е пуста, хората там ще се усмихват, а във въздуха ще се носи жужене. Твоето отражение ще грее, а моето ще е смутено. Твоето ще се запъти към ескалатора, а моето ще го последва. И повече няма да слизаме на различни спирки…

А безразличието ще е отпътувало с мотрисата към края на тунела…

Някой ден…

Накратко за Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.