Паралелни измерения

Преди малко репликирах един приятел, че докато се опитвах да живея в два паралелни свята направо си се справях, но три ми идват в повече. ToDo-то ми непрекъснато увеличава размера си, без да имам реалната възможност да го посъкратя с реални действия заради перманентния цайтнот.

Зародиша на злото е един проект, който ми взима здравето вече половин година – основно заради времето, което изяжда. Нито е сложен, нито неясен – напротив – дори е толкова конвенционален, че почти убива всичките ми импулси креативност. В същото време бутам и другите си направления във фирмата доколкото мога и се чудя как сам от себе си да открадна време.

В същото време със скорост зимна и летаргична започна и подготовката на OpenFest 2006. Още сме доникъде, което никак не е добре, но поне има посоки за обмисляне. В същия момент на десктопа ми са шаблоните на новия сайт – статика – никакви CMS-и. На последната среща поех ангажимента да разделя проекта на OpenFest и OpenArt на два проекта, за да можем да търсим спонсори заедно и поотделно. Има такива, които се интересуват само от IT-конференцията и такива само от art-частта. В същия момент е много важно да подготвя споразуменията за партньорства между ФОП и приятелските ни организации, защото нещата се развиват с главоломна скорост. Тони днес даде първото си радио-интервю като представител на ФОП, а аз бях в Министерски съвет на заседание на комисия за консултации по един законопроект. Вече има идея за място за първия C3-център – една стара къща в Созопол. И както днес си мисля за първия – нещата ми изглеждат като че ли по-лесни ако всъщност са няколко…

Имам много снимки за обработване, предстои все още смяната на софтуера на urbanstyle.org, сдобих се с още един велик стар обектив, който леко хакнах с преходник понеже е M42. Не съм си поиграл както трябва с него, но на първо четене рисува страшно. Така вече имам в колекцията си три ценни екземпляра – два от които велики, а третият просто рядък. Защо ли на техния фон, модерните автофокусни стъкла лениво си почиват в чантата ми?

Отминалият уикенд в Банско ми дойде кратък. Така се настроих да почивам, че вече два дни сутрин не мога да се събудя. Имах нужда да продължи поне още ден-два, но уви свърши бързо. Не съм скиор – просто Банско беше избрано от колегите – за мен беше ценно усещането, компанията, разговорите.

На връщане минахме през Рилския манастир. Не бях ходил там, когато има сняг – различно е… Различно беше и вътре в църквата… Мислите, които минаваха в главата ми не бяха за мен. И ако има някакъв бог, който да ги е подслушал, той си знае защо бяха такива. Особено ако е чул тези, които споделих със себе си тогава, пак там, през лятото.

Пътувайки тази вечер в колата към къщи, си мислех, че трябва да намеря време за себе си. Дори напоследък по-рядко блогвам. Време, в което да подредя мислите си, за да не подреждат случайностите темпа на ежедневието ми. Да се вгледам в приятелите, защото и без това са ужасно малко. Може би да ги преоткрия отново. Някои от тях. Липсват ми и разговорите с Кети, пречупените през нейния рачешки поглед факти и неща. Проектът, онзи там от началото на този пост, ми пречи да си стигна и до офиса – почти цялото време прекарвам с клиентите и живея повече там и в пластмасовото купе на служебното Пежо (едно време се смеехме на картонените Трабанти). До края на март трябва да приключим, но смяната на сезона вътре в мен, трябва да я провокирам далеч преди пролетта. Задължително!