Преди малко репликирах един приятел, че докато се опитвах да живея в два паралелни свята направо си се справях, но три ми идват в повече. ToDo-то ми непрекъснато увеличава размера си, без да имам реалната възможност да го посъкратя с реални действия заради перманентния цайтнот.

Зародиша на злото е един проект, който ми взима здравето вече половин година – основно заради времето, което изяжда. Нито е сложен, нито неясен – напротив – дори е толкова конвенционален, че почти убива всичките ми импулси креативност. В същото време бутам и другите си направления във фирмата доколкото мога и се чудя как сам от себе си да открадна време.

В същото време със скорост зимна и летаргична започна и подготовката на OpenFest 2006. Още сме доникъде, което никак не е добре, но поне има посоки за обмисляне. В същия момент на десктопа ми са шаблоните на новия сайт – статика – никакви CMS-и. На последната среща поех ангажимента да разделя проекта на OpenFest и OpenArt на два проекта, за да можем да търсим спонсори заедно и поотделно. Има такива, които се интересуват само от IT-конференцията и такива само от art-частта. В същия момент е много важно да подготвя споразуменията за партньорства между ФОП и приятелските ни организации, защото нещата се развиват с главоломна скорост. Тони днес даде първото си радио-интервю като представител на ФОП, а аз бях в Министерски съвет на заседание на комисия за консултации по един законопроект. Вече има идея за място за първия C3-център – една стара къща в Созопол. И както днес си мисля за първия – нещата ми изглеждат като че ли по-лесни ако всъщност са няколко…

Имам много снимки за обработване, предстои все още смяната на софтуера на urbanstyle.org, сдобих се с още един велик стар обектив, който леко хакнах с преходник понеже е M42. Не съм си поиграл както трябва с него, но на първо четене рисува страшно. Така вече имам в колекцията си три ценни екземпляра – два от които велики, а третият просто рядък. Защо ли на техния фон, модерните автофокусни стъкла лениво си почиват в чантата ми?

Отминалият уикенд в Банско ми дойде кратък. Така се настроих да почивам, че вече два дни сутрин не мога да се събудя. Имах нужда да продължи поне още ден-два, но уви свърши бързо. Не съм скиор – просто Банско беше избрано от колегите – за мен беше ценно усещането, компанията, разговорите.

На връщане минахме през Рилския манастир. Не бях ходил там, когато има сняг – различно е… Различно беше и вътре в църквата… Мислите, които минаваха в главата ми не бяха за мен. И ако има някакъв бог, който да ги е подслушал, той си знае защо бяха такива. Особено ако е чул тези, които споделих със себе си тогава, пак там, през лятото.

Пътувайки тази вечер в колата към къщи, си мислех, че трябва да намеря време за себе си. Дори напоследък по-рядко блогвам. Време, в което да подредя мислите си, за да не подреждат случайностите темпа на ежедневието ми. Да се вгледам в приятелите, защото и без това са ужасно малко. Може би да ги преоткрия отново. Някои от тях. Липсват ми и разговорите с Кети, пречупените през нейния рачешки поглед факти и неща. Проектът, онзи там от началото на този пост, ми пречи да си стигна и до офиса – почти цялото време прекарвам с клиентите и живея повече там и в пластмасовото купе на служебното Пежо (едно време се смеехме на картонените Трабанти). До края на март трябва да приключим, но смяната на сезона вътре в мен, трябва да я провокирам далеч преди пролетта. Задължително!

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

6 коментара

  1. Йовко, няма съмнение че за да левитираш между „различните светове“ на една и съща плоскост от ежедневието, което годините са струпали и то ни повече ни по-малко да се различава от скокове като от клетка в клетка от пчелен кошер, се иска повече и не само здрава нервна система.
    Времето е злата мащеха на навика.
    С времето или отиваш да метеш огнището, или успяваш да поседнеш от време на време на чиста трапеза, със свещи, бяла покривка и приятели около нея, защото си съумял да дочакаш балансирайки до този момент.
    Баланса е голяма работа, още по-голяма работа от прогреса, мисля.
    Но отстрани, казвам ти го като слушател/зрител/наблюдател е хубаво да виждаш че хората все пак не са махнали с ръка пренебрежително, нито пък се свели поглед в смирение.

    Отговор

  2. Мисля, че се справяш чудесно! Вярно е, че понякога работата идва в повечко, но има за какво.
    Дръж се – посоката е вярна.

    Отговор

  3. Предлагам да основем още една нова фондация – „Save Our Working Souls“, която НАСИЛСТВЕНО да отвлича и праща преработени хора като Йовко на едномесечни почивки в места на планетата, където няма телефони и интернет, примерно в Хималаите или на изгубени острови в Тихия Океан с палми и голи знойни мацки :)

    Йовко, относно боговете, те всъщност живеят на земята и карат Пежо-та, Трабанти и други такива коли :) Не е ли вече време да се примирим с нашата истинска същност и да се приемем такива каквито сме?

    Отговор

  4. Мерси, Дончо!

    Владо, като напусках преди време банка „Хеброс“ го направих малко в знак на протест, започнал като обща битка на целия отдел срещу част от мениджмънта, в която битка обаче постепенно всички се прекършиха. Аз бях единият от последните двама, които не отстъпиха фронта. Аз напуснах, а колегата, останал сам предпочете и той да отстъпи.

    Преди да си тръгна написах едно farewell писмо до всичките си колеги (с копие до мениджмънта), което завършваше с изречението: „И помнете, че не боговете на Олимп са създали хората, а хората са създали боговете на Олимп“.

    Няма как и аз да го забравя това :-) А и през повечето време живея в баланс със самия себе си, с изключение на двете крайни точки на махалото, през които така или иначе минава следващата фаза на баланс ;-)

    Отговор

  5. Здрасти Йовко,

    бе то хубаво, ама аз май се досешам кой е проекта… и нещо тоя дедлайн много пожелателен ми изглежда… както казва един твой колега 80% от провалените проекти са заради т.нар. wishful thinking…

    иначе си прав… работата, тази ежедневната и монотонната ни превръща не в това което сме си мечтали да бъдем… и постоянно се налага да се борим за малко временце да свършим, това което на нас ни се иска… (или поне при мене е така)

    За съжаление, живота е това което се случва, докато кроим планове… :-)

    Поздрави от мястото на проекта…

    Отговор

  6. Вила, то сроковете и колко е успешен проекта го решават PM-ите. Ние инженерите сме си на пангара и преди и след началото/края на кой да е проект. По този повод можеш да видиш вчерашния Dilbert комикс. :-)

    Иначе кажи-речи проекта сме го доизтикали докъм превала. Иначе в личен план ще внимавам много да се пазя от MS-related проекти занапред – не ми е в кръвта, Вила, алергичен съм и това си е ;-)

    Всяка жаба да си знае гьола, нали така беше :-)

    Отговор

Ако искате да споделите нещо