Петък вечер
Започнах да пиша този пост в главата си по пътя към къщи, докато представлявах една от многото коли, съставящи задръстванията около кръстовището на булевардите Драган Цанков и България. На излизане от офиса Кети ми каза, че съм изглеждал уморен. Съгласих се, че е така – явно ми личи. Цяла седмица с Жоро пишем draft на новия проект, а се опасявам, че от понеделник ще се започнат нови ревизии на текста.
Всъщност днес загубих бас с него и му дължа четири шоколада, защото твърдях, че не може на банкомат да се въведе друга сума, освен изброените в менюто. Oказа се, че може. Не можело само на онези старите грозните… Да, ама аз не съм проверявал, защото съм останал с идеята, че интерфейса не се променя кардинално и не съм и опитвал наскоро, а то повече от две години можело да си въведеш произволна сума, кратна на 10 лева. Всъщност очакваше се той да знае по-добре от мен, защото е инженер по инсталацията на банкоматите, но аз бях толкова убеден, че почти го разколебах. Проверката установи, че шоколадите са за него и преди малко с удоволствие му ги напазарувах и ще му ги занеса в понеделник. А за мен остава поуката на краставичар краставици да не продавам…
Денят иначе беше весел – с много шеги и майтапи. На излизане от офиса Ники бъзикаше Дими с простотията, че проджект мениджърите всъщност са нещо като сутеньори, при положение, че ни продават на клиентите на цена за час. Добре, че трябваше да си ходим, че къде ли щяха да продължат проекциите – ако те са сутеньори, ние да не казвам с какво трябва да се асоциираме.
Кети тръгваше за Пловдив, а багажът и беше в колата ми – иначе можех да предложа на Бори дa я закарам до тях, слязохме заедно с асансьора – никак не ми се прибираше веднага. Винаги ми е много приятно да си бъбря с нея, но в офиса повече се разминаваме мълчешком. Днес за жалост точно през нея се случи да преминат емоциите около една неразбория.
Този уикенд няма да пътувам – имаме семинар на FSDL/OpenIntegra. И всъщност идеята за спокойна петък вечер определено ми звучи уютно. Ще трябва обаче да почистя вкъщи – крайно време е…
Днес бях с изтъркани дънки и маратонки в офиса и за щастие другия Жоро (Ранделов) не ми направи забележка, но имах нужда днес да не бъда в скафандъра си. Седмицата беше тежка, но съм доволен.
Всъщност нищо особено не се е случило, освен че изплувах от една слепота. Факт, който някак си съзнанието ми самосъздаде в края на август и си напасна обстоятелствата така, че да изглежда достоверен… и да ме убеди в правотата/заблудата ми… Всъщност миналата седмица с огромно облекчение осъзнах, че съм се самоизлъгал толкова успешно. Възпрял съм се тогава от някаква джентълменска солидарност, а сега се оказва, че е било съвсем ненужно и погрешно съм подредил мозайката… Всъщност – не… сега се замозаблуждавам отново – все едно, че не се познавам. Понякога съм толкова предпазлив, че чак ме е яд на себе си… Никога нямаше да постъпя по друг начин при обстоятелствата, които ми бяха известни тогава. Винаги съм бил първо джентълмен, а после егоист, дори и за най-важните неща в живота ми. Сега просто малко ме е яд, че пропилях три месеца…
За пореден път си доказвам, че трябва да правя това, което усещам, че трябва. Колкото и колебливо да го чувствам. Че ако не дадеш шанс на нещо да покълне, то навярно няма да покълне. Че привличанията между хората имат смисъл и никога не са случайни. Че е по-добре да кажеш това, което ти е на сърцето, отколкото да спестиш усмивка, докосване, жест. Никога няма гаранция за нищо. Единственото гарантирано нищо, обаче получаваш, когато не протегнеш ръка.
Скоро си мислех дали да не отида отново на гости на Мая и Батето. Струва ми се, че ако тогава в Бургас бях поговорил още малко с тях щях да знам още нещо – малко и дребно, но много важно, което не се побра в онзи нощен разговор… не знам… Но по-важно е всъщност какво правя сам…
Може би не е твърде късно… и смятам да го направя – пък нека да се случи това, което трябва. Не знам имам ли шанс да докосна една мечта – точно тази мечта… но ако не протегна ръка никога няма да разбера… Затова тази седмица ми е някак леко. Вече нямам колебания, че трябва да прекрача обвивката си. Притесненията ми продължават да са актуални, но те не трябва да ме спират повече. Ако съм прав в преценката, предположенията и усещанията си – дори да стъпя накриво това не може да е фатално, а ако е… значи не е имало за какво да съжалявам.
Навярно така е трябвало – да го осъзная сега… Сигурно има смисъл да е така.
В колата слушах любимия Misplaced Childhood на Marillion – точно като паркирах пред блока започна Heart of Lothian. Не исках да излизам – изгасих двигателя, но останах в сумрака да си я изслушам…
Коментари ()