Плажът на влюбените

Изчезват бавно по своите пътища
мечтите, примесени с минало.
С присъдата на слепи сънища
и със скръбта по спомени изстинали…

Есен е, Господи. Дни на равносметка. И на броене на пилците… Ти как си със сметките, Господи? Излизат ли? Май не, а? То кому ли излизат, Господи. Ние дето сме хора не можем да ги скалъпим, та ти ли дето си само Бог.

Пък и ги оплеска ти работите, Господи. Признай си барем. Ей, на – хрумнало ти човек да сътворяваш по свой образ и подобие. Ами що ти трябвало бе, Боже? Викат, бил си безгрешен, че то от това зер по голяма грешка къде бе, Господи? Свят си направил, небе, земя, дъжд, ама човек за к’во ти е?

Ей, дъжд казах, та на – вън от два дни като е заваляло, та не спира. Цяло лято капка нямаше. Ама и ти не си знаеш работата. И това нищо, ами що сгреши втори път с реброто Адамово? Ами третия път? Защо жертва сина си? Откъде ти щукна, че го заслужаваме?

Раждаме се, живеем някак си и умираме. И все едно, че никога не ни е имало. Какво оставяме след себе си? Потомство? Глупости. То също е преходно, осъдено като нас на бездушие.

Раждаме се и живеем, без вяра, без Бог, без цел. Живееш… Постоянно се блъскаш в стени, бориш се, въпреки ясното съзнание, че загубата ти в тази битка е предопределена. И защо тогава? Защото трябва, защото си се родил? Защото на някакъв си Бог му текнало да те има? И сега да вързвам мръвки, така ли?

Що бе, Господи, не пробваш ти да поживееш мъничко ами сина си пращаш. Ела, пробвай, пък ще видим, колко ще си доволен сред себеподобни, които не можеш да промениш. Не, и ти, Господи, не можеш. Ти разполагаш само с живота и смъртта – не и с щастието. Даже само с живота – по въпроса със смъртта сме горе-долу fifty-fifty.

Мръкна се, Господи! Тъмно е. Нощ с дъжд и вятър. Вървиш си с подгизнали обувки из локвите, а вятърът разхвърля мокри и гнили листа пред лицето ти. Гадно е, Господи, но пък и хубаво. Човешко.

Обичам дъжда… Сякаш ти, Господи, оплакваш творението си…

Изхвърли се ти с нас, Господи. Надцени се. Изложи се, а не си признаваш. Лягам си, разкиснат като калта вън под дъжда и мисля… Нали от кал ни направи? Какво повече искаш тогава, Господи?

И какъв Бог си бе, Господи, щом това ти е подобието?…

Дъждът не топли, вятърът вали,
даже слънцето залязва сутрин…
като в картина на Дали.

Самоубиецът стоеше на ръба на блока. Около него летяха снежинките, които веднага се стапяха в калните локви и ги превръщаха в размекната киша. Идваше зимата за да погребе тленните останки от отиващата си година.

Той се огледа наоколо из сивата пустош, но не забеляза никого. Никой. И това си беше нормално. Всички наоколо бяха никой. И той беше никой. Ако беше някой, щеше ли сега да стои на ръба, преди последната си крачка. Едва ли?…

Ето и дъждът е замръзнал като всичко друго… Замразено до неузнаваемост. Вместо капки, снежинки. Уж те галят. И са толкова нежни, а ушите ти от толкова ласки са се напукали. Стига някой да ги докосне и ще се скъсат… Добре, че няма никой, иначе можеше да си останеш без уши.

То пък за какво ли ти са? Но все пак добре е да си с уши, когато ще умираш. Цял живот си бил с тях, макар и без нужда, а баш накрая да си без тях – не върви някак.

И какво? Ще скачаш ли? Глупаво е.

Или ще се откажеш? Пак не е много умно. Оставаш си никой сред никои. Скучна работа. Да, вярно – в къщи е по-топло, ама нещо на теб ти е студено. Душичката ти зъзне от студ. Свила се е някъде вътре в теб, чак в бъбреците – на по-топло. Току-виж си я изпикал по невнимание.

Той се огледа и прекрачи. Никой не го видя. Дори не извика. Нямаше никой…

А може би, това са вестоносци – птиците,
зората, която залеза преборва.
И дъгата, преоблечена във облаци,
която бавно, много бавно се разголва.

Вали. Още се виждат тук-там последните кокичета. И всичко е зелено и влажно. Свежо. Като дъжда.

Въздухът те принуждава да дишаш. Да дишаш – жадно и ненаситно. Да усещаш вкуса на свежестта, на пролетта… На новата пролет. Понеже всяка пролет е нова като всяко рождение, но тази е изключителна, защото е твоята пролет. Само за теб.

Всеки трябва да има по една пролет само за себе си в живота. Една пролет, която да раздели с още един. Като дъжда и слъцето, които поделят всяка своя пролет. И така всяка пролет става тяхна. Завинаги. Откакто свят светува, та до днес…

Нежните мъхчета по слабите и зелени листенца изпиват капчиците дъждовна влага или позаклатени от вятъра, изпускат бисерчетата на земята. Други пък остават в меката, зелена прегръдка на дърветата. А някоя капчица остава така през целия си живот, докато слънцето не я изсуши с лъчите си и тогава тя умре щастлива… като тази, сгушила се в прегръдката на това малко зелено листенце, обгърната с нежност, стои притихнала и доволна, и дори вятърът не може да я отрони от тази прегръдка.

Крехка и вечна, когато е истинска.

Ще погледна в твоите влажни очи,
ще изпия сълзата с уста.
Ще забравим за горещите сухи лъчи
и за цялата зла пустота…

Морето тихо шумолеше в летния късен следобед. Лятото вече си отиваше и плажът беше почти празен. По небето пълзяха тъмни облаци и се опитваха да закрият слънцето. Първите паднали листа вече застилаха павираните улички на селото. Почиващите оставаха все по-малко, макар още топлите лъчи да бяха мамещи, а водата опияняващо приятна.

На каменистия бряг, встрани от плажа имаше малка палатка, в която едва се побираха двама, но бяха дошли от някъде далеч и стояха тук почти през цялото лято. Все на брега. Дори не на плажа, а там горе на скалите бяха разпънали палатката си. Бяха двама млади. Никой не разбра кои са. Почти не разговаряха с другите. Бяха изцяло погълнати от себе си. Бяха влюбени. Личеше им толкова много, че всички ги наричаха така – Влюбените.

Винаги бяха заедно. И винаги се държаха за ръце. Сякаш дишаха един чрез друг и не биха могли да живеят без допира и своето докосване…

Заваля и всички, които бяха на плажа хукнаха към квартирите и бунгалата си. Всичко наоколо опустя. На плажа останаха само двамата. Там на скалите до своята палатка. Лежаха един до друг и мълчаха. Рядко някой ги чуваше да си говорят. Те общуваха с поглед, с докосване, с мисъл. Бяха се прегърнали, когато заваля и въпреки дъжда останаха навън. Тя се беше приютила в ръцете му, а той, заровил лице в косите и, за нищо на света не би помислил да се помръдне.

Дъждът се усилваше, а те двамата стояха, забравили всичко и неусещащи нищо освен себе си в своята прегръдка. Телата им бяха долепени толкова плътно, че дори дъждовните капки не можеха да минат между тях. Те не бяха двама, те бяха един или една, или едно, но нещо общо, цяло и неделимо.

Тя не беше красива, а приказна и великолепна, защото обичаше, и той не беше красив, беше влюбен. Двамата грееха за себе си, с ореола на своята любов.

Капките падаха по меката и и гола кожа, галеха я нежно и се търкулваха надолу, но не можеха да проникнат между двамата. Между тях нямаше нищо, освен самите те. Нищо, което да ги разделя. Дори капчиците вода не можеха да измият любовта на двете жадно вплетени тела, които сякаш щяха да останат така завинаги.

И биха могли, ако не допуснат нищо друго в прегръдката си. Нищо, което да застане между тях. Нищо, което да ги раздели…

Дори дъжда.

Септември 1993г.
Пловдив